— Затова ли бързате? — полюбопитства шофьорът. Не изглеждаше особено приказлив, но думите ми го заинтригуваха.
— Наредиха ми да отида — кимнах аз.
Интересно, за кого ли ме вземаше?
— А с какво се занимавате?
— Програмист съм — отвърнах. Съвсем честно, между другото.
— Колосално — отбеляза шофьорът и изхъмка. Какво пък колосално намери тук? — Парите стигат ли ви да преживявате?
Въпросът беше излишен — нали не се возех в метрото. Но аз отговорих:
— Напълно,
— Не питам просто така — неочаквано съобщи шофьорът. — Моят системен администратор напуска…
„Моят“. Гледай ти.
— Лично аз виждам в това пръста на съдбата. Качих човек, който се оказа програмист. Струва ми се, че сте обречен.
Засмя се, сякаш за да заглади прекалено уверените си думи.
— Работили ли сте с локални мрежи?
— Да.
— Мрежа от петдесет машини. Трябва да се поддържа. Плащаме добре.
Неволно започнах да се усмихвам. Добра работа. Локална мрежа. Прилични пари. И никой не те кара да ловиш нощем вампири, да пиеш кръв и да душиш за следи по мразовитите улици…
— Да ви дам ли визитка? — мъжът бръкна ловко в джоба на сакото си. — Помислете си…
— Не, благодаря. За съжаление човек не може да си тръгне сам от моята работа.
— Това да не е КГБ? — намръщи се шофьорът.
— По-сериозно — отвърнах. — Значително по-сериозно. Но е нещо подобно.
— М-да… — шофьорът помълча. — Жалко. А аз си помислих, че това е знак свише. Вярваш ли в съдбата?
Премина на „ти“ непринудено, с лекота. Това ми хареса.
— Не.
— Защо? — искрено се учуди шофьорът, сякаш преди това си бе имал работа изключително с фаталисти.
— Няма съдба. Това е доказано.
— От кого?
— В моята работа.
Той се разсмя.
— Яко. Е, какво пък — значи не е съдба! Къде да те оставя?
Вече се движехме по Зеления проспект.
Огледах се, преминавайки през слоя обикновена реалност в Сумрака. Не можах да видя нищо смислено, не ми достигаха способности. По-скоро усетих. В сивата мъгла блещукаха куп слаби огънчета. Беше се събрала едва ли не цялата кантора…
— Ето там…
Сега, намирайки се в обикновената реалност, не можех да видя колегите си. Вървях по сивия градски сняг към затрупаната с преспи градинка между жилищните блокове и проспекта. Нарядко разположени измръзнали дръвчета, няколко нишки от следи — тук или бяха лудували деца, или някой пиян бе минал напряко.
— Помахай с ръка, забелязаха те — посъветва ме Олга.
Поразмислих и послушах съвета й. Нека си мислят, че мога да виждам прекрасно от реалност в реалност.
— Съвещание — с насмешка каза Олга. — Оперативка…
Огледах се, повече за протокола, призовах Сумрака и пристъпих в него.
Наистина се беше събрала цялата кантора. Целият московски отдел.
В центъра стоеше Борис Игнатиевич. Леко облечен, с костюм и с кожен каскет, но кой знае защо и с шал. Представих си как се е измъквал от своето BMW, плътно обкръжен от охраната.
До него стояха оперативните работници. Игор и Гарик — ето на тях им подхожда ролята на бойци. Каменни мутри, квадратни рамене, непроницаемо-тъповати лица. Веднага става ясно: зад гърба им е осми клас, училището и спецслужбите. По отношение на Игор наистина е така. Гарик има две висши образования. Въпреки външната им прилика и почти еднаквото поведение вътрешно те бяха коренно различни. В сравнение с тях Иля изглеждаше като изтънчен интелектуалец, но едва ли някой би се заблудил от очилата с тънки рамки, високото чело и наивния поглед. Семьон също беше от типовете, които преиграват: невисок, набит, с хитър поглед, с някакво долнопробно шушляково яке. Провинциалист, пристигнал в столицата Москва. При това дошъл някъде от шейсетте години, от напредничавия колхоз „Походката на Илич“. Абсолютни противоположности. Но пък Иля и Семьон си приличаха по прекрасния тен и киселите изражения на лицата. Бяха ги изтръгнали от Шри Ланка по средата на отпуската и те не изпитваха никакво удоволствие при вида на зимната Москва. Игнат, Данила и Фарид не бяха тук, макар че усещах пресните им следи. Затова пък точно зад гърба на шефа стояха Мечката и Тигърчето — май изобщо не се бяха маскирали, но кой знае защо бяха незабележими на пръв поглед. Когато видях тази двойка, се почувствах неуютно. Те не са просто бойци. Те са страшно добри бойци. Не ги викат за дреболии.
И канцеларските служители бяха доста.
Отделът за анализи — всичките петима души. Научната група — всички освен Юля, но това не бе изненадващо — тя беше само на тринайсет години. Май само архивната група я нямаше.
— Здравейте! — казах.