— Извинявай, ако съм те обидил — казах за всеки случай. — Аз също се опитвам да разведря неловката ситуация.
— Разбирам. Всичко е наред.
Порових се из хладилника и намерих някои неща за мезе. Кашкавал, салам, туршия… Интересно, как ли ще си паснат четирийсетгодишният коняк с киселите краставички? Вероятно ще изпитват взаимна неловкост. Като нас с Олга.
Извадих кашкавала и салама.
— За съжаление няма лимони… — осъзнавах цялата абсурдност на приготовленията, но все пак… — Затова пък конякът е приличен.
Совата мълчеше.
Извадих бутилка „Кутузов“ от служещото за бар чекмедже на масата.
— Опитвала ли си го?
— Нашият отговор на „Наполеон“? — совата се изхили. — Не, не съм го пробвала.
Случващото се ставаше все по-абсурдно. Измих две чаши за коняк и ги сложих на масата. Погледнах със съмнение топката бели пера. И кривия къс клюн.
— Няма да можеш да пиеш от чашата. Да ти донеса ли чинийка?
— Обърни се.
Подчиних се. Зад гърба ми се дочу шумоленето на криле. А после — тихо, неприятно съскане, наподобяващо събуждане на змия или изтичащ от балон газ.
— Олга, извинявай, но… — обърнах се.
Совата вече я нямаше.
Да, бях очаквал нещо подобно. Надявах се, че й позволяват поне понякога да приема човешки облик. И бях нарисувал мислено портрета на Олга — заточената в тяло на птица жена, помнеща чак въстанието на декабристите. Кой знае защо си представях избягалата от бала княгиня Лопухина. Само че по-възрастна, по-сериозна, с мъдрост в очите, съвсем леко отслабнала…
А на табуретката седеше млада, на външен вид съвсем млада жена. На двайсет и пет години. Подстригана късо, по мъжки, и с почернели бузи, сякаш се е измъкнала от пожар. Красива, с фини, аристократични черти на лицето. Но тези сажди… и грубата, уродлива прическа…
Това, което окончателно ме шокира, бяха дрехите.
Мръсни войнишки панталони, модел от четирийсетте години, разкопчана ватенка, а под нея — посивяла от мръсотия риза. Боси крака.
— Красива ли съм? — попита жената.
— Все пак — да — отвърнах аз. — Светлина и Мрак… защо изглеждаш така?
— За последен път приех човешки облик преди петдесет години.
Кимнах:
— Разбирам. По време на войната ли са те използвали?
— Използват ме във всички войни. — Олга мило се усмихна. — Във всички сериозни войни. В друго време ми е забранено да приемам човешки облик.
— Сега няма война.
— Значи ще има.
Този път тя не се усмихваше. Сдържах се да не изрека проклятие, само направих знака за пропъждане на беди.
— Искаш ли да вземеш душ?
— С удоволствие.
— Нямам женски дрехи… Ще ти свършат ли работа дънки и риза?
Тя кимна. Изправи се — неловко, смешно помръдвайки ръце — и с учудване погледна босите си крака. И тръгна към банята, сякаш не взимаше за пръв път душ при мен.
Втурнах се към спалнята. Олга едва ли разполагаше с много време.
Дънките бяха стари, но затова пък с по-малък размер от онези, които носех в момента. Въпреки това щяха да са й големи… Ризата? Не, по-добре тънък пуловер. Бельо… хъм. Три пъти хъм.
— Антоне!
Събрах дрехите накуп, сграбчих и чиста кърпа и хукнах обратно. Вратата на банята беше отворена.
— Какви са тези кранове?
— Вносни, сферични… сега.
Влязох. Олга стоеше с гръб към мен, разсъблечена, и замислено въртеше ръчката на крана наляво и надясно.
— Нагоре — казах. — Потича когато вдигнеш нагоре. Вляво е студената вода, вдясно — горещата.
— Ясно. Благодаря.
Тя изобщо не се стесняваше от мен. Разбираемо, като се имат предвид възрастта й и нейният ранг… пък макар и да е бивш ранг.
Но аз се смутих. Което ме направи циничен.
— Виж тези парцали. Може би ще си избереш нещо. Ако е необходимо, разбира се.
— Благодаря, Антоне… — Олга ме погледна. — Не ми обръщай внимание. Прекарала съм осемдесет години в тялото на птица. По-голямата част от тях — в летаргичен сън. Но така или иначе беше прекалено много.
Очите й бяха дълбоки, привличащи. Опасни очи.
— Вече не се възприемам нито като човек, нито като Различна, нито като жена. Впрочем, не и като сова. А просто… като злобна, стара, безполова глупачка, която понякога е способна да говори.
Водата от душа шурна. Олга бавно вдигна ръце и с наслада се завъртя под силните струи.
— За мен е много по-важно, че ще отмия саждите… отколкото, че някой симпатичен юноша ще се смути.
Преглътнах „юношата“ без да споря и излязох от банята. Поклатих глава, взех коняка, отворих бутилката.
Поне беше ясно, че не е върколак. Върколак не би запазил дрехите върху тялото си. Олга беше маг. Маг, жена на възраст около двеста години, преди осемдесет години наказана с лишаване от тяло; но със запазени надежди за реабилитация; специалист по силово взаимодействие, за последен път викана на работа преди около петдесет години…