Достатъчно информация, за да се поразровя в компютърната база данни. Нямам достъп до пълните файлове, не съм на това ниво. Но, за щастие, началството изобщо не подозира колко информация може да даде косвеното търсене.
Разбира се, ако наистина искам да си изясня самоличността на Олга.
Сипах коняка в чашите и зачаках. Олга излезе от банята след пет минути, триейки в движение главата си с кърпата. Беше облякла дънките ми и пуловера.
Не може да се каже, че напълно се беше преобразила… и все пак бе станала доста по-симпатична.
— Благодаря, Антоне. Не можеш да си представиш какво удоволствие е това…
— Досещам се.
— Не е достатъчно да се досещаш. Миризмата, Антоне… миризмата на изгоряло. Почти бях свикнала с нея за половин век — Олга седна неловко на табуретката. Въздъхна: — Това не е хубаво, но аз се радвам на настоящата криза. Може и да не ме помилват, но затова пък възможността да се измия…
— Можеш да останеш в този облик, Олга. Ще отида и ще купя нормални дрехи.
— Не си струва. Разполагам само с половин час на ден.
Олга свали кърпата и я захвърли на перваза на прозореца. Въздъхна:
— Може и да не дочакам следващата възможност да се измия. Както и възможността да пия коняк… Наздраве, Антоне.
— Наздраве.
Конякът беше хубав. Отпих малка глътка с удоволствие, независимо от пълната бъркотия в главата ми. А Олга изпи чашата си на екс, намръщи се, но учтиво съобщи:
— Не е лош.
— Защо шефът не ти позволява да приемаш нормален облик?
— Това не е в неговата власт.
Ясно. Значи е наказана не от регионалното бюро, а от по-висши служители.
— Пожелавам ти успех, Олга. Каквото и да си направила… сигурен съм, че вината ти отдавна е изкупена.
Жената сви рамене.
— Иска ми се да вярвам. Разбирам, че лесно предизвиквам съчувствие, но наказанието е справедливо. Впрочем… нека да си поговорим сериозно.
— Добре.
Олга се наведе към мен през масата. Каза с тайнствен шепот:
— Ще ти кажа честно: писна ми. Имам здрави нерви, но не мога да живея така. Единственият ми шанс е да изпълня мисия с такава важност, че ръководството да няма друг изход, освен да ме помилва.
— Откъде ще намериш такава мисия?
— Тя вече е налице. И се състои от три етапа. Момчето — ние ще го защитим и ще го привлечем на страната на Светлината. Вампирката — нея ще унищожим.
Тонът й беше уверен и аз изведнъж й повярвах. Ще защитаваме и унищожаваме. Без проблем.
— Само че всичко това са дреболии, Антоне. Подобна акция ще вдигне твоето равнище, но мен няма да ме спаси. Най-важното е девойката с черната фуния.
— С нея вече се занимават, Олга. Но мен… нас ни отстраниха от задачата.
— Нищо. Те няма да се справят.
— Така ли? — с ирония попитах аз.
— Няма да се справят. Борис Игнатиевич е силен маг. Но в други области — Олга с насмешка присви очи. — А аз цял живот се занимавам с пробиви на инферното.
— Ето защо ще има война! — съобразих аз,
— Разбира се. В мирно време няма такива изблици на омраза. Гадният Адолф… той имаше много поклонници, но биха го изпепелили още в първата година на войната. При Сталин ситуацията беше различна, чудовищно много обожание… мощен щит. Антоне, аз съм обикновена руска жена… — мимолетната усмивка показа отношението на Олга към думата „обикновена“. — През цялото време, докато траеше последната война, се занимавах с предпазването на враговете на своята страна от проклятия. Дори само за това съм си заслужила помилването. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти.
Стори ми се, че тя се е понапила.
— Гадна работа… На всички нас ни се е налагало да вървим против човешката природа, но да се отива толкова далече… Та така, Антоне. Те няма да се справят. А аз мога да опитам. Макар че и аз не съм напълно сигурна.
— Олга, ако всичко е толкова сериозно, ти си длъжна да подадеш рапорт…
Жената поклати глава и отметна мокрите си коси:
— Не мога. Забранено ми е да общувам с когото ида било, освен с Борис Игнатиевич и партньора ми в работата. На него съм му казала всичко. Сега мога единствено да чакам. И да се надявам, че ще успея да се справя — в последния момент.
— А шефът не разбира ли това?
— Напротив, мисля, че разбира.
— Това било, значи… — прошепнах аз.
— С него бяхме любовници. Много дълго. Освен това и приятели, което се случва рядко… И така, Антоне. Днес решаваме въпроса с момчето и побърканата вампирка. Утре чакаме. Чакаме пробива на инферното. Съгласен ли си?