— Трябва да помисля, Олга.
— Чудесно. Мисли. А сега ми е време. Обърни се…
Не успях. Навярно самата Олга си беше виновна. Не бе преценила правилно колко време й остава.
Гледката наистина беше отвратителна. Олга затрепери, преви се като дъга. По тялото й премина вълна: костите й се огъваха, сякаш бяха гумени. Кожата й се късаше, оголвайки облените в кръв мускули. След миг жената се превърна в смачкана буца плът, безформено кълбо. И кълбото се свиваше все повече и повече, покривайки се с меки бели пера…
Полярната сова хвръкна от табуретката с наполовина птичи — наполовина човешки вик. Хвърли се към предпочитаното от нея място върху хладилника.
— По дяволите! — закрещях аз, забравил за всички правила и указания. — Олга!
— Красиво ли беше? — гласът на жената беше задъхан, все още изкривен от болката.
— Защо? Защо точно по този начин?
— Това е част от наказанието, Антоне.
Протегнах ръка и докоснах разпереното, треперещо крило.
— Олга, съгласен съм.
— Тогава да се хващаме за работа, Антоне.
Кимнах и излязох в коридора. Отворих шкафа с екипировката и преминах в Сумрака — иначе не може да се види нищо, освен дрехи и стари вехтории.
Лекото телце се спусна върху рамото ми.
— С какво разполагаш?
— Разредих си ониксовия амулет. Можеш ли да го напълниш?
— Не. Лишена съм от почти всичките си сили. Оставено ми е само онова, което е необходимо за неутрализиране на инферното. И спомените, Антоне… оставени са ми и спомените. Как възнамеряваш да убиеш вампирката?
— Тя е без регистрация — казах аз. — Само с народни средства.
Совата се изсмя гръмогласно.
— Трепетликата още ли се използва?
— Нямам трепетликови колове.
— Ясно. Заради приятелите ти?
— Да. Не искам да треперят, когато прекрачат прага.
— Тогава какво?
Извадих от издълбаното в тухлите скривалище пистолет. Погледнах косо совата — Олга изучаваше оръжието.
— Сребро? Много болезнено, но не и смъртоносно за вампирите.
— Куршумите са дум-дум — извадих пълнителя на пистолета „Desert Eagle“. — Сребърни куршуми дум-дум. Четирийсет и четвърти калибър. Три попадения така ще подредят вампира, че той ще стане безпомощен.
— А после?
— Народни средства.
— Не вярвам в техниката — със съмнение отговори Олга. — Виждала съм как се възстановява върколак, разкъсан на парчета от снаряд.
— И бързо ли се възстанови?
— За три денонощия.
— А аз за какво говоря?
— Добре, Антоне. Ако не се доверяваш на собствените си сили…
Беше останала недоволна и аз го разбирах. Но аз не съм оперативен работник. Аз съм щабен работник, комуто са възложили временно полева работа.
— Всичко ще бъде наред — успокоих я аз. — Повярвай ми. Нека да се съсредоточим върху издирването на стръвта.
— Да вървим.
— Ето тук се случи всичко — съобщих аз на Олга. Стояхме в прохода. Разбира се, в Сумрака.
От време на време покрай нас минаваха хора и по смешен начин ме заобикаляха, макар и да бях невидим.
— Тук си убил вампира — тонът на Олга беше крайно делови. — Така… разбирам, приятелю мой. Лошо си изчистил боклука… Впрочем това не е важно…
Според мен не бяха останали никакви следи от почиващия в мир вампир. Но реших да не споря.
— Тук е била вампирката… тук си я ударил с нещо… не, залял си я с водка… — Олга тихичко се засмя. — Тя се е измъкнала… Нашите оперативни работници съвсем са се отпуснали. Следата и сега си е ясна!
— Преобразила се е — мрачно отвърнах аз.
— В прилеп?
— Да. Гарик каза, че е успяла в последния момент.
— Лошо. Вампирката е по-силна, отколкото се надявах.
— Че нали е дива. Пила е кръв и е убивала. Тя няма опит, но пък сила има колкото си иска.
— Ще я унищожим — твърдо каза Олга.
Премълчах.
— А ето ги и следите на момчето — в гласа на Олга пролича одобрение. — И наистина… добър потенциал. Да отидем да видим къде живее.
Излязохме от прохода и тръгнахме по тротоара. Дворът беше голям, заобиколен с къщи от всички страни. Аз също чувствах аурата на момчето, макар и много слаба и неясна: явно той редовно минаваше оттук.
— Напред — командваше Олга. — Завий наляво. По-нататък. Надясно. Спри…
Застанах пред някаква улица, по която бавно пълзеше трамвай. Така и не бях излязъл от Сумрака.
— В този блок — съобщи Олга. — Напред. Той е там.
Постройката беше чудовищна. Плоска, извънредно висока и в допълнение сложена върху крачета-опори. На пръв поглед изглеждаше като паметник на кибритената кутия. На втори поглед — олицетворение на болезнена гигантомания.
— В такъв блок е подходящо да убиваш — казах аз. — Или да подлудиш някого.