— Ще се заемем и с едното, и с другото. — съгласи се Олга. — Знаеш ли, имам голям опит в тези неща.
Егор не искаше да излиза от къщи. Когато родителите му отидоха на работа, след като хлопна вратата, той веднага почувства страх. И в същото време знаеше: извън празния апартамент страхът ще се превърне в ужас.
Нямаше спасение. Никъде и по никакъв начин. Но къщата създаваше поне илюзия за безопасност.
Светът се бе разрушил, светът бе рухнал снощи. Егор винаги си беше признавал — е, не пред всички, но пред самия себе си, — че не е смелчага. Но може би не беше и страхливец. Имаше неща, от които можеше и трябваше да се страхува: хулигани, маниаци, терористи, катастрофи, пожари, войни, смъртоносни болести. Всичките накуп и всичките — еднакво далечни. Всичко това съществуваше реално и в същото време оставаше отвъд границите на всекидневния живот. Спазвай простите правила, не скитай нощем, не се навирай в чужди райони, мий си ръцете преди ядене, не претичвай през релсите. Можеш да се страхуваш от неприятностите и в същото време да съзнаваш, че шансът да се забъркаш в тях не е много голям.
Сега всичко се беше променило.
Съществуваха явления, от които бе невъзможно да се скрие. Явления които ги нямаше и не можеше да ги има на света.
Съществуваха вампири.
Помнеше всичко ясно — не се беше лишил от памет заради ужаса, въпреки че смътно се бе надявал на това предишната вечер, когато бягаше към къщи и за разлика от друг път претичваше през улиците, без да се огледа. И плахата надежда, че на сутринта случилото се ще му се стори сън, също не се оправда.
Всичко беше истина. Невъзможна истина. Но…
Това се бе случило вчера. Беше се случило с него.
Да, тръгна си към къщи късно, но му се беше случвало да се прибира и още по-късно. Дори родителите му — които, според твърдото убеждение на Егор все още не разбираха, че е почти на тринайсет години — приемаха това напълно спокойно.
Когато той, заедно с момчетата, излезе от басейна… да, вече беше десет. Отидоха в „Макдоналдс“ и останаха там двайсетина минути. Това също беше обичайно — всички, на които финансите им позволяваха, след тренировката посещаваха „Мак“. После… после всички заедно отидоха до метрото. Наблизо. По светлата улица. Осмината.
Тогава все още всичко беше нормално.
В метрото той, кой знае защо, започна да се вълнува. Поглеждаше часовника си, взираше се в заобикалящите го. Но нямаше нищо подозрително.
Освен, че Егор чу музиката.
И започна това, което не можеше да бъде.
По някаква причина той свърна в тъмния, зловонен проход. Приближи се до девойката и младежа, които го чакаха. Които го бяха подмамили. И сам подложи шията си под тънките, остри, нечовешки зъби на девойката.
Дори сега, вкъщи, когато бе сам, Егор усещаше хлад — сладък, съблазнителен, гъделичкащ кожата. Той го искаше! Страхуваше се, но жадуваше докосването на блестящите зъби, кратката болка, след която… след която… след която щеше да се случи нещо… навярно…
И никой в целия свят не можеше да му помогне. Егор помнеше погледа на жената, която разхождаше кучетата. Поглед, преминал през него, напрегнат, но съвсем не равнодушен. Тя не се беше изплашила, тя просто не бе видяла случващото се… Спаси го единствено появата на третия вампир. Онзи блед младеж с плеъра, който се беше залепил за него още в метрото. Те се спречкаха заради него, както силни и гладни вълци се зъбят един на друг над изтощен, но още жив елен.
И от този момент нататък спомените му бяха объркани, всичко се бе случило прекалено бързо. Викове за някакъв патрул, за някакъв сумрак. Избухване на синя светлина — и единият вампир започна да се разпада пред очите му, като на кино. Вой на вампирката, на която бяха лиснали нещо в лицето.
И неговото паническо бягство…
И разбирането, страшно, още по-страшно от случилото се, че на никого не бива да казва нищо. Няма да повярват. Няма да разберат.
Вампири не съществуват!
Не е възможно да гледаш през хората и да не ги забелязваш!
Никой не изгаря във вихъра на синкав огън, превръщайки се в мумия, скелет, купчина пепел!
— Не е вярно — каза Егор на себе си. — Има ги. Възможно е. Случва се!
Беше му трудно да повярва дори на самия себе си…
Не отиде на училище, но за сметка на това подреди апартамента. Искаше му се да прави нещо. На няколко пъти отиде до прозореца и огледа внимателно двора.
Нищо подозрително.
А дали щеше да съумее да ги види?
Те щяха да дойдат. Егор не се усъмни в това нито за секунда. Те знаеха, че той ги помни. И щяха да го убият, защото е свидетел.
И не просто да го убият! Щяха да изпият кръвта му и ще го превърнат във вампир.