— Той наш ли е?
— Засега не е на никого. Неоформена съдба, сам виждаш.
— А кое го влече?
— Не може да се разбере. Засега не може. Прекалено изплашен е. Сега е готов да направи каквото и да е, само и само да се спаси от вампирите. Готов е да стане Тъмен, готов е да стане и Светъл.
— Не мога да го осъждам за това.
— Разбира се. Да вървим.
Совата хвръкна, полетя по коридора. Аз тръгнах след нея. В момента се движехме три пъти по-бързо от хората — един от основните признаци на Сумрака е изменението на хода на времето.
— Ще чакаме тук — нареди Олга когато стигнахме гостната. — Топло, светло и уютно е.
Седнах в мекото кресло до масичката. Погледнах косо вестника, захвърлен отгоре.
Няма нищо по-весело от четенето на пресата през Сумрака.
„Печалбите от кредити падат“ — гласеше заглавието.
В реалността фразата изглежда по друг начин: „Расте напрежението в Кавказ.“
Сега можех да взема вестника и да прочета истината. Действителната. Това, което е мислел журналистът, скалъпващ статия по зададена тема. Онези трохи информация, които е получавал от неофициални източници. Истината за живота и истината за смъртта.
Само че защо?
Много отдавна се бях научил да не се вълнувам за човешкия свят. Той е нашата основа. Нашата люлка. Но ние сме Различни. Ние преминаваме през затворени врати и съхраняваме баланса между Доброто и Злото. Ние сме убийствено малко и не сме способни да се размножаваме… Изобщо не е задължително дъщерята на мага да стане вълшебница, нито пък синът на върколака да се научи да се преобразява в лунните нощи.
Ние не сме длъжни да обичаме обикновения свят.
Пазим го, само защото паразитираме върху него.
Мразя паразитите!
— За какво се замисли? — попита Олга. В гостната се появи момчето. Хвърли се към спалнята — доста бързо, като се имаше предвид, че бе в обикновения свят. Започна да се рови в гардероба.
— Нищо особено. Тъжно ми е.
— Случва се. В първите години се случва на всеки — гласът на Олга стана съвсем човешки. — После се свиква.
— Точно затова и тъгувам.
— Би трябвало да се радваш, че още сме живи. В началото на века популацията на Различните е паднала до критичния минимум. В течение ли си, че се е обсъждал въпроса за обединението на Тъмните и Светлите? Че са се разработвали евгенични програми?
— Да, знам.
— Науката едва не ни уби. Не вярваха в нас, не искаха да вярват. Докато смятаха, че науката е способна да промени света към по-добро.
Момчето се върна в гостната. Седна на дивана и се зае да намества сребърната верижка на врата си.
— Кое е по-доброто? — попитах аз. — Ние се отделихме от хората. Научихме се да ходим в Сумрака, научихме се да променяме природата на вещите и хората. Какво се е променило, Олга?
— Най-малкото това, че вампирите не ловуват без лиценз.
— Кажи го на някой човек, на когото му пият кръвта…
На прага се появи котаракът. Спря поглед върху нас. Започна да извива, взрял се в совата.
— Той реагира на теб — казах аз. — Олга, отиди по-дълбоко в Сумрака.
— Вече е късно — отговори Олга. — Извинявай… изгубила съм бдителност.
Момчето скочи от дивана. Значително по-бързо, отколкото бе възможно да се движи в човешкия свят. Тромаво — той още не разбираше какво става с него — влезе в сянката си и сега падаше към пода, гледайки към мен. Вече от Сумрака.
— Махам се… — прошепна совата и изчезна. Ноктите болезнено се впиха в рамото ми.
— Не! — закрещя момчето. — Знам! Знам! Тук сте!
Аз започнах да се изправям, разпервайки ръце.
— Виждам те! Не ме докосвай!
Той беше в Сумрака. Край. Случи се. Без каквато и да било странична помощ, без курсове и стимулатори, без ръководството на маг-наставник момчето прекрачи границата между обикновения и сумрачния свят.
От това как за първи път ще влезеш в Сумрака, какво ще видиш, какво ще усетиш — в много голяма степен зависи какъв ще станеш.
Тъмен или Светъл.
„Нямаме право да го отстъпваме на Тъмната страна, защото балансът в Москва ще рухне окончателно.“
Момче, ти си на самия ръб.
И това е по-страшно, отколкото неопитната вампирка.
Борис Игнатиевич е в правото си да вземе решение за ликвидиране.
— Не се бой — казах аз, без да помръдвам от мястото си. — Не се бой. Аз съм приятел и няма да ти навредя.
Момчето допълзя до ъгъла и застина. Той не откъсваше погледа си от мен и явно не разбираше, че е преминал в Сумрака. За него всичко изглеждаше така, сякаш в стаята внезапно се е стъмнило, настанала е тишина и отникъде съм се появил аз…