— Не се бой — повторих аз. — Казвам се Антон. А ти как се казваш?
Той мълчеше. Преглъщаше често-често. После притисна ръка към шията си, напипа верижката си и изглежда леко се поуспокои.
— Аз не съм вампир — казах.
— Кой сте вие? — Хлапето вече крещеше. Добре, че този пронизващ вик не можеше да се чуе в обикновения свят.
— Антон. Служител на Нощния патрул.
Очите му се разшириха — рязко, като от болка.
— Работата ми се състои в това да охранявам хората от вампирите и останалите нечисти сили.
— Не е вярно…
— Защо?
Той сви рамене. Добре. Опитва се да оценява действията си, да аргументира мнението си. Значи не е съвсем обезумял от страх.
— Как се казваш? — повторих аз. Можех да окажа натиск на момчето, да премахна страха му. Но това би било намеса, при това — забранена.
— Егор…
— Хубаво име. А аз се казвам Антон. Разбираш ли? Аз съм Антон Сергеевич Городецки. Служител на Нощния патрул. Снощи убих вампира, който се опитваше да те нападне.
— Един ли?
Прекрасно. Завърза се разговор.
— Да. Вампирката се измъкна. Сега я търсят. Не бой се, аз съм тук, за да те охранявам… за да унищожа вампирката.
— Защо наоколо е толкова сиво? — попита изведнъж момчето.
Браво! Какъв юнак само!
— Ще ти обясня. Само нека да се разберем, че не съм ти враг. Става ли?
— Ще видим.
Той държеше нелепата си верижка, сякаш тя бе способна да го спаси от нещо. Момче, момче, ако всичко беше толкова просто в този свят… Не спасяват нито среброто, нито трепетликата, нито светият кръст. Животът против смъртта, любовта против омразата… и силата против сила, защото силата няма морални категории. Всичко е много просто. Разбрах това за някакви си две-три години.
— Егор… — тръгнах бавно към него. — Изслушай какво ще ти кажа…
— Стойте!
Изкомандва толкова рязко, сякаш държеше в ръцете си оръжие. Въздъхнах и се спрях.
— Добре. Слушай тогава. Освен обичайния, човешки свят, съществува и свят на сенките, сумрачният свят.
Той мислеше. Независимо от страха — а той се боеше безумно, обливаха ме вълни от потискащ ужас — момчето се опитваше да проумее думите ми. Има хора, които страхът парализира. Но има и такива, на които им придава сила.
Много исках да се надявам, че Егор е от вторите.
— Паралелен свят?
Ето на. Фантастиката влезе в действие. Хубаво, какво толкова, наименованията са просто звуци.
— Да. И в този свят могат да попаднат само онези, които притежават свръхестествени способности.
— Вампирите?
— Не само те. Още и върколаците, вещиците, черните магове… белите магове, лечителите, пророците.
— Всички те съществуват ли в действителност?
Той беше мокър като мишле. Косата му се беше сплъстила, тениската бе прилепнала към тялото му, по бузите му се спускаха мъниста пот. И въпреки това момчето не откъсваше поглед от мен и се готвеше да се съпротивлява. Сякаш това му бе по силите.
— Да, Егор. Понякога сред хората се появяват такива, които умеят да влизат в сумрачния свят. Те застават на страната на Доброто или на Злото. На Светлината или на Мрака. Те са Различните. Така се наричаме помежду си: Различните.
— Вие Различен ли сте?
— Да. И ти също.
— Защо?
— Ти си в сумрачния свят, момче. Огледай се наоколо, ослушай се. Цветовете са се изтрили. Звуците са умрели. Секундната стрелка върху часовника едва пълзи. Ти си влязъл в сумрачния свят… ти пожела да видиш опасността и прекрачи границата между световете. Тук времето се движи по-бавно, тук всичко е различно. Това е светът на Различните.
— Не вярвам — Егор се извърна бързо, после отново ме погледна. — А защо Грейсик е тук?
— Котаракът? — усмихнах се аз. — Животните си имат свои закони, Егор. Котките живеят във всичките измерения едновременно, за тях няма никаква разлика.
— Не вярвам — гласът му трепереше. — Всичко това е сън, знам! Когато светлината помръкне… Спя. Случвало ми се е.
— Присънвало ли ти се е, че пускаш осветлението, а лампата не светва? — знаех отговора, пък и вече го бях прочел в очите на момчето. — Или да светне едва-едва, като свещ? И ти вървиш, а около теб се люлее Мракът и когато протегнеш ръка, не можеш да различиш пръстите си?
Той мълчеше.
— Това се случва с всички нас, Егор. Всеки Различен сънува такива неща. Всъщност сумрачният свят нахлува в нас, вика ни, напомня за себе си. Ти си Различен. Макар и да си още малък, си Различен. И само от тебе зависи…
Не разбрах веднага, че очите му са затворени, а главата му се накланя встрани.
— Идиот — изсъска от рамото ми Олга. — Той за пръв път е влязъл самостоятелно в Сумрака! Няма сили за това! Измъквай го, бързо, или ще остане завинаги тук!