— Дайте да ви помогна…
Момчето седна и за миг се намръщи: очевидно му се зави свят. Протегнах ръка и той започна да бинтова китката ми — неумело, но старателно. Аурата му не се беше променила, тя продължаваше да се прелива, да бъде неутрална. Сумракът още не беше успял да сложи своя отпечатък, въпреки посещението в него.
— Вярваш ли, че съм приятел? — попитах аз.
— Не знам. Май не сте ми враг. Или пък не можете да ми направите нищо!
Протегнах ръка и докоснах момчето по шията — той веднага настръхна. Откопчах верижката му и я свалих.
— Разбра ли?
— Значи не сте вампир.
Гласът му леко спадна.
— Да. Но съвсем не заради това, че мога да докосна чесъна и среброто. Егор, това изобщо не са пречки за вампирите.
— Във всички филми…
— И още във всички филми добрите момчета побеждават лошите. Момче, суеверията са опасни, те внушават лъжливи надежди.
— А надеждите могат ли да бъдат нелъжливи?
— Не. По своята същност.
Изправих се и докоснах превръзката. Доста добре, здраво вързана и достатъчно стегната. След половин час би могло да се направи заклинание на раната, но засега имах прекалено малко сили.
Момчето ме гледаше от дивана. Да, беше се поуспокоило. Но още не ми се доверяваше. Забавното беше, че той не обръщаше никакво внимание на бялата сова, която с невинен вид дремеше върху телевизора. Изглежда, Олга все пак се вместваше в представите му. Това беше добре: щеше да е крайно трудно да обяснявам каква е тази бяла говореща сова.
— Намира ли ти се храна? — попитах аз.
— Каква?
— Каквато и да е. Чай със захар. Къшей хляб. Аз също изразходвах много сили.
— Ще се намери. А вие как се наранихте?
Не уточних, но не почнах и да го лъжа.
— Нарочно. Така трябваше, за да те измъкна от Сумрака.
— Благодаря. Стига това да е истина.
Нагъл беше, но това ми хареса.
— Няма за какво. Ако беше пукнал в Сумрака, началството щеше да ми откъсне главата.
Момчето изхъмка и се изправи. Той все пак се стараеше да се държи по-далече от мен.
— А какво е това началство?
— Строго. Е, ще ми налееш ли чай?
— За добър човек — с удоволствие.
Да, той продължаваше да се страхува. И криеше страха си зад прекалена наглост.
— Веднага искам да уточня — аз не съм човек. Аз съм Различен. И ти си Различен.
— А в какво е разликата? — Егор демонстративно ме измери с поглед. — На външен вид не личи.
— Докато не ме почерпиш с чай, ще мълча. Не са ли те учили да посрещаш гости?
— Неканени? А как влязохте?
— През вратата. Ще ти покажа. После.
— Да вървим.
Изглежда, все пак решиха да ме почерпят с чай. Тръгнах след момчето, мръщейки се неволно. Не издържах и го помолих:
— Само че, знаеш ли, Егор… първо си измий врата.
Без да се обръща, момчето поклати глава.
— Да защитиш само шията е най-малкото глупаво. В човешкото тяло има пет точки, където може да те ухапе вампир.
— Така ли?
— Така. Разбира се, имам предвид мъжкото тяло.
Дори и тилът му се изчерви.
Сложих в чашата пет пълни лъжички захар. Намигнах на Егор:
— Налейте ми чаша чай с две лъжички захар… искам да го опитам преди смъртта си.
Очевидно той не знаеше този виц.
— А на мен колко да сложа?
— Колко тежиш?
— Не помня.
Пресметнах на око.
— Сложи четири. Ще премахнеш началната хипогликемия.
Той все пак си изми врата, но не се освободи напълно от миризмата на чесън. Докато жадно отпиваше от чая, ме помоли:
— Обяснявайте.
Да, бях планирал всичко по друг начин. По съвсем друг начин. Да проследя хлапето, когато го настигне Зова. Да хвана или убия вампирката. И да отведа благодарното момче при шефа — той по-добре щеше да му обясни всичко.
— Някога, много отдавна… — задавих се с чая. — Прилича на начало на приказка, нали? Само че това не е приказка.
— Слушам ви.
— Добре. Ще започна по друг начин. Съществува човешкият свят — кимнах към прозореца, към малкото дворче и движещите се по пътя коли. — Ето го. Около нас. И повечето хора не могат да излязат извън неговите граници. Така е било винаги. Но сме се появили ние. Различните.
— И вампирите?
— Вампирите също са Различни. Наистина, те са други Различни, с предварително заложени способности.
— Не разбирам — поклати глава Егор.
Да, аз не съм наставник. Не умея, а и не обичам да обяснявам азбучни истини…
— Двама шамани, наяли се с отровни гъби, удрят по своите дайрета — казах аз. — Много отдавна, още в първобитни времена. Единият от шаманите честно баламосва ловците и вожда. Другият вижда как сянката му, трепкаща на пода на пещерата в светлината на лагерния огън, придобива обем и се надига в целия си ръст. Той пристъпва и влиза в сянката. Влиза в Сумрака. И после започва най-интересното. Разбираш ли?