Аз не бих могъл да докажа нищо!
— Воювате ли с тях?
— Не съвсем — казах аз. Истината беше по-лоша от лъжата, но аз нямах право да го лъжа. — Следим се помежду си.
— Готвите се да воювате?
Гледах Егор и си мислех, че той изобщо, изобщо не е глупаво момче. Но е именно момче. И ако сега му кажех, че наближава велика битка между Доброто и Злото, че той може да стане нов джедай на сумрачния свят, той щеше да бъде наш.
Наистина, не за дълго.
— Не, Егор. Ние сме много малко.
— Светлите? По-малко от Тъмните?
Точно в този момент той беше готов да изостави дома си, мама и тате, да облече блестящите доспехи и да тръгне на смърт за делото на Доброто…
— Изобщо — Различните. Егор… битките между Доброто и Злото са продължили хиляди години с променлив успех. Понякога Светлината е побеждавала, но само ако знаеш колко хора, които дори не са подозирали за съществуването на сумрачния свят, са загинали тогава! Различните са малко, но нали всеки Различен е способен да поведе след себе си хиляди обикновени хора. Егор… ако сега започне война между Доброто и Злото, ще загине половината човечество. Затова преди почти половин век бил подписан договор. Великият договор между Доброто и Злото, Мрака и Светлината.
Той се опули.
Аз въздъхнах и продължих:
— Това е кратък договор. Сега ще ти го прочета — в официалния му превод на руски език. Ти вече имаш право то да го знаеш.
Притворих очи и се взрях в тъмнината. Сумракът оживя, започна да се вие на кълба под клепачите ми. И се разтвори сиво платно, изпъстрено с плуващи червени букви. Договорът не трябва да се произнася наизуст, той може само да се чете:
Егор продължаваше да гледа ококорено.
— Светлината и Мракът живеят в мир?
— Да.
— Ама… вампирите… — Той отново и отново се връщаше на тази тема. — Те Тъмни ли са?
— Да. Това са хора, напълно преродени от сумрачния свят. Те получават огромни възможности, но губят самия живот. И могат да поддържат съществуването си само чрез чужда енергия. Кръвта е най-удобната форма за преливане на енергия.
— И те убиват хора!
— Те могат да съществуват и с донорска кръв. Това е като сублимираните продукти, момче. Не е вкусно, но също е хранително. Ако вампирите си позволяваха да ловуват…
— Но мен ме нападнаха!
В момента той мислеше само за себе си… Лошо.
— Някои вампири нарушават законите. За това и е необходим Нощния патрул: да следи за спазването на договора.
— А вампирите не нападат ли хората просто така?
По бузата ми полъхна вятър от невидимите криле. Ноктите се впиха в рамото ми.
— Какво ще му отговориш, патрулен? — прошепна Олга от дълбините на Сумрака. — Ще рискуваш ли да кажеш истината?
— Нападат ги — казах аз. И добавих онова, което тогава, преди пет години, ме зашемети най-много. — Ако имат лиценз. Понякога… понякога се нуждаят от жива кръв.
Не зададе следващия си въпрос веднага. Можех да прочета в очите му всичко, което момчето мислеше, всичко, което искаше да попита. И знаех, че ще се наложи да отговоря на всичките въпроси.
— А вие?
— А ние предотвратяваме бракониерството.
— Така че мен можеха да ме нападнат… по този ваш договор? По лиценз?
— Да — казах аз.
— И щяха да ми изпият кръвта? А вие щяхте да минете покрай мен и да се извърнете?
Светлина и Мрак…
Затворих очи. Договорът плуваше в сивата мъгла. Ярките редове, зад които се криеха хилядолетия войни и милиони жертви.
— Да.
— Вървете си…
Момчето сега беше като опъната пружина. На границата на истерията, на крачка от безумието.
— Дойдох да те защитя.
— Няма нужда!
— Вампирката е на свобода. Ще се опита да те нападне…
— Вървете си!
Олга въздъхна:
— Наигра ли се, патрулен?
Изправих се. Егор потрепери и се отмести по-надалече от мен заедно с табуретката.