Докоснах съзнанието й — лекичко, за миг, колкото се може по-внимателно, за да не повредя и без това поразклатения й разум…
— А, ти ли си… — по лицето на старицата се разля усмивка. — Ти беше…
— Антон — любезно подсказах аз.
— А аз вече се чудех кой ли чужд човек се мотае тук — съобщи бабката, докато сваляше верижката и се подаваше на стълбищната площадка. — Времената са такива, само безобразия, правят каквото си искат…
— Няма проблем — казах аз. — Всичко ще бъде наред. Вие по-добре погледайте телевизия, в момента дават новата серия.
Старицата закима и след като ми прати още един дружелюбен поглед, се скри в апартамента.
— Каква серия? — попита Егор.
Свих рамене:
— Откъде да знам? Някаква. Малко ли сапунени опери дават?
— А откъде познавате нашата съседка?
— Аз? Нея? Отникъде.
Момчето мълчеше.
— Просто така — поясних аз. — Ние сме Различни. Но аз няма да влизам, сега трябва да тръгвам.
— Как така?
— Ще те охраняват други, Егор. И не се безпокой — те са значително по-добри професионалисти от мен.
Погледнах през Сумрака — двете яркооранжеви огънчета се приближаваха към входа.
— Аз… аз не искам — момчето веднага изпадна в паника. — По-добре вие!
— Не мога. Имам друга задача.
Долу хлопна входната врата, закънтяха стъпки. Бойците пренебрегнаха асансьора.
— Не искам! — Егор хвана вратата, сякаш бе решил да се затвори. — Не им вярвам!
— Или се доверяваш на целия Нощен патрул, или не се доверяваш на никого — сурово отсякох аз. — Ние не сме супермени-единаци с червено-сини наметала. Ние сме наемни работници. Полицията на сумрачния свят. Моите думи са думите на Нощния патрул.
— А какви са те? — момчето вече се предаваше. — Магове?
— Да. Само че тясно специализирани.
Долу, на извивката на стълбището, се появи Тигърчето.
— Здравейте, момчета! — възкликна жизнерадостно девойката и с един скок се озова на нашата площадка.
Скокът беше нечовешки, Егор дори настръхна и отстъпи, гледайки напрегнато Тигърчето. Аз поклатих глава: девойката явно балансираше на границата на трансформацията. Това й харесваше, а и в момента имаше всички основания да полудува.
— Как е там? — попитах аз.
Тигърчето въздъхна шумно, после се усмихна:
— Леле… весело е. Всички са паникьосани. Тръгвай, чакат те, Антошка… А ти си моят подопечен, нали?
Момчето мълчеше и я разглеждаше. Честно казано, шефът беше направил прекрасен избор, пращайки за охрана точно Тигърчето. Тя внушаваше доверие и симпатия на абсолютно всички, от децата до старците. Разправят, че понякога с поведението си е спечелвала на своя страна дори Тъмните. И точно в тези случаи те много са грешали…
— Аз не съм подопечен — отвърна най-накрая момчето. — Казвам се Егор.
— А аз съм Тигърчето. — Девойката вече беше влязла в апартамента и приятелски прегърна момчето през рамото. — Хайде, покажи ми плацдарма! Ще започнем да подготвяме отбраната!
Тръгнах надолу, клатейки глава. След пет минути Тигърчето вече щеше да демонстрира на момчето защо е получила прякора си.
— Здрасти — измърмори идващият насреща ми патрулен Мечката.
— Здрасти.
Стиснахме си ръцете за кратко. От всички сътрудници на Патрула Мечката предизвикваше у мен най-странни и смесени емоции.
Той беше над средния ръст, здрав и с напълно непроницаемо лице. Не обичаше да говори много. Никой освен Тигърчето не знаеше къде живее и какво прави в извънработно време. Говореше се, че той дори не е маг, а върколак. Разправяха, че първо е работил в Дневния патрул, но по време на някаква мисия изведнъж е минал на наша страна. Това бяха пълни глупости — Светлите не стават Тъмни, нито пък Тъмните се превръщат в Светли. Но все пак в Мечката се криеше нещо, предизвикващо неволно объркване.
— Колата те чака — каза оперативният работник, без да се спира. — Шофьорът е ас. Ще те откара за нула време.
Мечката леко заекваше и затова гледаше да говори с кратки изречения. Той не бързаше — Тигърчето вече беше започнала дежурството. Докато аз не си струваше да се бавя.
— Там трудно ли е? — попитах, ускорявайки крачка.
Отгоре долетя:
— Там вече не е никак.
Слязох, прескачайки стъпала, и изскочих от входа. Колата наистина ме чакаше — за миг спрях да й се полюбувам. Разкошно тъмночервено BMW, последен модел, с небрежно залепен на покрива буркан. И двете врати откъм страната на входа бяха отворени, а шофьорът, под чието сако се различаваха очертанията на кобур, се беше подал навън и бързо пушеше. До задната врата стоеше монументален на външен вид застаряващ мъж с разкопчано палто и много скъп костюм, на ревера на който блестеше депутатска значка. Мъжът говореше по клетъчния си телефон: