— Какъв е тоя, бе? Ще дойда когато мога! Какво? Какви мацки бе, мамицата ти! Да не си откачил? Не можете нито крачка да направите сами!
Депутатът ме погледна косо, прекъсна разговора без да си вземе дочуване и се вмъкна в колата. Шофьорът си дръпна дълбоко за последен път, хвърли цигарата и хвана волана. Моторът изви леко, аз едва успях да седна на предната седалка и колата потегли. По вратите със скърцане се плъзнаха замръзнали клони.
— Да не си ослепял? — изрева депутатът на шофьора, макар вината за случилото се да беше единствено моя. Но когато се обърна към мен, тонът му веднага се промени: — Към Перово ли?
До момента нито веднъж не ме бяха возили представители на властта. Още по-малко пък такива, за които не бе ясно дали са с милиционерски чинове или бандитски авторитети. Осъзнавах, че за възможностите на патрулните е все едно, но никога не се бях опитвал да експериментирам.
— Да, натам, откъдето дойдоха момчетата. И ако може, по-бързо…
— Чуваш ли, Володка? — обърна се депутатът към шофьора. — Дай газ!
Володка ускори. Толкова рязко, че се притесних и погледнах в Сумрака, за да видя дали изобщо ще пристигнем.
Излизаше, че ще пристигнем. Но не само заради майсторството на шофьора или заради коефициента на късмет, който беше повишен при мен, както и при всеки патрулен. Изглежда, някой се бе разходил из вероятностното поле и беше изчистил оттам всички аварии, задръствания и прекалено добросъвестни катаджии.
В нашия отдел подобно нещо можеше да направи единствено шефът. Само че защо?
— На мен също ми е страшничко… — прошепна от рамото ми невидимата птица. — Когато ние с граф…
Тя млъкна, сякаш осъзнала, че става прекалено откровена.
Колата премина следващото кръстовище на червено, по невероятна траектория, избягвайки останалите коли и някакви фургони. На спирката някой ни посочи с ръка.
— Ще пийнеш ли? — дружелюбно попита депутатът. Подаде ми малка бутилка „Реми Мартен“ и пластмасова чашка за еднократна употреба. Това изглеждаше толкова смешно, че аз, без да се колебая, си налях трийсетина грама. Въпреки скоростта и разбития път колата се движеше гладко, конякът не се разля.
Върнах бутилката, кимнах, извадих от джоба си слушалките на плеъра и си ги сложих, пуснах диска. Падна се една стара-прастара песен на „Възкресение“8, любимата ми:
Излязохме на магистралата. Колата продължаваше да увеличава скоростта си — никога до момента не се бях возил толкова бързо в Москва. А и не само в Москва… Ако не беше изчистеното вероятностно поле, бих накарал шофьора да намали, а така просто беше страшничко.
Неволно си спомних, че самият Романов9 е Различен. Само че неиницииран. Забелязали са го прекалено късно… Направили са му предложение, но той отказал.
Това също е избор.
Интересно, колко често е слушал тази музика нощем?
— Искаш ли още? — депутатът беше олицетворение на доброжелателността. Интересно, какво ли му бяха внушили Мечката и Тигърчето? Че съм най-добрият му приятел? Че ми е вечен длъжник? Че аз съм извънбрачен, но любим син на президента?
Каква дреболия е всичко това. Съществуват стотици начини да се предизвика у хората доверие, симпатия и желание да помогнат. Светлината си има свои методи, жалко само, че и у Мрака те не са малко. Това е дребна работа.
Въпросът е в друго: защо ли бях затрябвал на шефа?
ГЛАВА 6
До пътя ме чакаше Иля. Стоеше, пъхнал ръце в джобовете, и с отвращение гледаше небето, откъдето се сипеше ситен снежец.
— Най-после — каза лаконично той, когато се измъкнах от колата, след ръкостискане с депутата. — На шефа му писна да чака.
— Какво става тук?
Иля се ухили. Но в усмивката му липсваше обичайната жизнерадост.
9
Алексей Романов — певец, китарист и автор на текстовете на група „Възкресение“ — Бел.прев.