— Сега ще видиш… да вървим.
Тръгнахме по отъпканата пътечка, изпреварвайки бавно пристъпващите жени, натоварени с торби след пазаруването в супермаркета. Колкото и да е странно, и при нас се появиха супермаркети — съвсем като истинските. Само че походката на хората си остана същата — сякаш току-що се бяха редили с часове за посинели пилешки трупове…
— Далече ли е?
— Ако беше далече, щяхме да вземем кола.
— А какво направи нашия сексуален гигант? Не се ли справи?
— Игнат се постара — беше единственото, което каза Иля. Кой знае защо, изпитах краткотрайно злорадство, сякаш провалът на красавеца Игнат беше в мой интерес. Обикновено, ако задачата го изискваше, той се озоваваше в чуждото легло час или два след възлагането на поръчението.
— Шефът обяви готовност за евакуация — каза изведнъж Иля.
— Какво?
— Пълна готовност. Ако фунията не се стабилизира, Различните ще напуснат Москва.
Той вървеше отпред и не можех да погледна в очите му. Но защо му бе на Иля да лъже…
— А фунията все така ли… — започнах аз. И млъкнах.
Видях я.
Отпред, над неприветлив девететажен блок, на фона на тъмното снежно небе, бавно се въртеше черен смерч.
Той вече не можеше да се нарече фуния или вихър. Беше именно смерч. Подаваше се не от тази сграда, а от съседната, която още не се виждаше. И, като се имаше предвид ъгъла на тъмния конус, смерчът излизаше почти от самата повърхност. Прошепнах:
— Дявол.
— Не го викай! — прекъсна ме Иля. — Че току-виж…
— Тя е трийсет метра…
— Трийсет и два. И продължава да расте.
Хвърлих бърз поглед към рамото си и видях Олга. Тя беше излязла от Сумрака.
Виждали ли сте някога изплашена птица? Изплашена съвсем по човешки?
Совата изглеждаше разчорлена. Нима перата могат да настръхват от ужас? Очите й горяха с оранжево-жълт кехлибарен огън. Горкото ми яке беше изпокъсано на рамото и беше станало като юфка, а ноктите продължаваха да стържат, сякаш искаха да се доберат до тялото ми.
— Олга!
Иля се обърна и кимна:
— Точно така… Шефът разправя, че фунията в Хирошима е била по-ниска.
Совата размаха криле и излетя, беззвучно и плавно. Някаква жена извика зад гърба ми. Обърнах се и видях обърканото лице и смаяния поглед, следящ птицата.
— Това е врана — тихо съобщи Иля, леко поглеждайки жената. Реакцията му беше значително по-бърза от моята. След миг случайната свидетелка вече ни изпреварваше, недоволно мърморейки нещо за тесните пътечки и любителите на препречването на пътя.
— Бързо ли расте? — попитах аз, кимайки към смерча.
— Скокообразно. Но в момента има стабилизация. Шефът отзова навреме Игнат. Да вървим…
Совата, която беше обиколила смерча в широк кръг, се снижи и полетя над нас. Олга беше запазила известно самообладание, но непредпазливото излизане от Сумрака красноречиво показваше нейното объркване.
— А какви ги е забъркал той?
— А, нищо особено… освен излишна самоувереност. Запозна се. Започна да форсира и фунията нарасна… и то как!
— Не разбирам — объркано казах аз. — Такъв размер може да се появи при активно захранване от страна на мага, който вика инферното…
— Точно за това става въпрос. Някой е проследил Игнат и е подхвърлил въгленче в огнището. Оттук…
Влязохме във входа на сградата, която беше между нас и вихъра. Совата в последния момент влетя подире ни. Погледнах с недоумение Иля, но нищо не го попитах. Впрочем веднага стана ясно защо сме тук.
В един от апартаментите на първия етаж беше организиран временен оперативен щаб. Масивната стоманена врата, надеждно заключена в човешкия свят, беше широко отворена в Сумрака. Без да спира, Иля се гмурна в Сумрака и прекрачи през прага, а аз си поиграх няколко секунди, докато вдигна сянката си, и го последвах.
Голям апартамент, четири стаи, навсякъде — много уютно. При това — шумно, топло и задимено.
Тук имаше повече от двайсет Различни. И от оперативните работници, и от нас, канцеларските плъхове. Никой не обърна внимание на моята поява, но Олга я заглеждаха. Осъзнах, че старите служители на Патрула я познават, но никой дори не се опита да поздрави бялата сова или да й се усмихне.
Какви ли ги беше забъркала?
— Шефът е в спалнята, там — подхвърли Иля и зави към кухнята. Там дрънчаха чаши. Вероятно пиеха чай, а може би и нещо по-силно. Хвърлих бегъл поглед и се убедих, че съм прав. Утешаваха Игнат с коняк. Нашият сексуален терорист изглеждаше напълно смазан и съсипан, отдавна не му се бяха стоварвали такива неприятности.
Продължих нататък, побутнах първата ми попаднала врата и надникнах.
Това беше детската. В малко креватче спеше детенце на пет години, а долу на килима — родителите му и девойка-тийнейджърка. Ясно. Собствениците на апартамента бяха потопени в сладък и дълбок сън, за да не се мотаят в краката на Различните. Можели са да организират целия щаб в сумрачното пространство, но защо да си хабят силите напразно?