— Както искате — сви рамене Завулон. — Повтарям, че засега предлагаме услугите си. На нас не ни трябва глобална катастрофа, която за миг да унищожи милиони хора. Не ни трябва засега.
— Третият вариант — каза шефът, гледайки в мен. — Наблюдавай внимателно.
Още една линия, разклоняваща се от общия корен, която ставаше все по-тънка и накрая изчезваше.
— Това е, ако в играта влезеш ти, Антоне.
— Какво трябва да направя? — попитах аз.
— Не знам. Вероятностната прогноза никога не е давала точни указания. Известно е само, че ти можеш да махнеш фунията.
Хрумна ми нелепата мисъл, че проверката продължава. Изпитанието в полеви условия. Успях да убия вампира, а сега… Но не. Не може да бъде. Не и при такъв залог!
— Никога не съм премахвал черни фунии — гласът ми, кой знае защо, беше станал чужд, по-скоро учуден, отколкото уплашен. Тъмният маг Завулон се закикоти — противно, по женски.
Шефът кимна:
— Знам, Антоне.
Той се надигна, загърна халата си и пристъпи към мен. Видът му беше нелеп, във всеки случай точно в обстановката на нормален московски апартамент източният му облик изглеждаше като неуспешна карикатура.
— Такива фунии още никой не е премахвал. Ти ще бъдеш първият, който ще опита.
Мълчах.
— И имай предвид, Антоне, че ако объркаш нещо… дори и най-дребно и незначително… ти ще изгориш пръв. Дори няма да успееш да се измъкнеш в Сумрака. Знаеш ли какво става със Светлите, когато попаднат на пътя на пробив на инферното?
Гърлото ми пресъхна. Кимнах.
— Простете, любезен враг мой — подигравателно изрече Завулон. — А не давате ли на сътрудниците си право на избор? Дори и по време на война в такива случаи се викат… доброволци.
— Викахме доброволци — подхвърли шефът, без да се обръща. — Всички ние сме доброволци, от много отдавна. И нямаме никакъв избор.
— А ние имаме. Винаги. — Тъмният маг отново се изсмя.
— Когато ние признаем правото на избор на хората, го отнемаме за себе си. Завулон — Борис Игнатиевич погледна косо Тъмния маг, — стараеш се пред чужда аудитория. Не пречи.
— Млъквам — Завулон наведе глава, сгуши се.
— Бъди така добър — каза шефът. — Антоне, не мога да ти дам съвет. Опитай. Моля те, опитай. И… забрави за всичко, на което са те учили. Не вярвай на това, което съм ти говорил, не вярвай и на онова, което си писал в конспектите, не вярвай нито на собствените си очи, нито на чужди думи.
— Тогава в какво да вярвам, Борис Игнатиевич?
— Ако знаех, Антоне, щях да изляза от щаба… и самият аз да вляза в оня вход.
Погледнахме едновременно през прозореца. Черният вихър се въртеше, поклащайки се ту в една, ту в друга посока. Някакъв човек, крачещ по тротоара, изведнъж зави към снега и започна да заобикаля вихъра по голяма дъга. Забелязах, че по банкета вече е отъпкана пътека: хората не можеха да видят напиращото към земята Зло, но усещаха приближаването му.
— Аз ще прикривам Антон — обади се внезапно Олга. — Ще го прикривам и ще осигурявам свръзката.
— Отвън — съгласи се шефът. — Само отвън… Антоне, тръгвай. Ще се постараем да те предпазим максимално от всякакво наблюдение.
Бялата сова излетя от леглото и кацна на рамото ми.
Погледнах приятелите си и Тъмния маг — той сякаш беше заспал — и излязох от стаята. И веднага усетих как шумът в апартамента утихва.
Изпратиха ме в пълна тишина, без излишни думи, без потупвания по рамото и съвети. Та нали всъщност аз не правех нищо особено. Просто отивах да умра.
Беше тихо.
Някак нередно тихо, дори за московски жилищен район в такъв късен час. Сякаш всички се бяха прибрали по домовете, загасили осветлението, покрили главите си с одеяла и мълчаха. Именно мълчаха, а не спяха. Само синкаво-червените петна трепереха по прозорците — навсякъде работеха телевизори. Това вече е станало навик, когато е страшно, когато е тягостно — да се пусне телевизора и да се гледа каквото и да е — от телешопа до новините. Хората не виждат сумрачния свят. Но са способни да усетят приближаването му.
— Олга, какво ще кажеш за тази фуния? — попитах аз.
— Непреодолима.
Рече и отсече.
Стоях пред входа и гледах еластичния като хобот на слон връх на вихъра. Засега не ми се влизаше.
— Кога… при какъв размер на фунията ще успееш да я угасиш?
Олга се замисли:
— Височина пет метра. Все още ще има шанс. При три метра — със сигурност.
— А в такъв случай момичето ще се спаси ли?
— Възможно е.
Нещо не ми даваше покой. В тази ненормална тишина, когато дори колите се стараеха да заобикалят по-отдалеч обречения район, все пак бяха останали някакви звуци…
После разбрах. Кучетата скимтяха. По всички апартаменти, във всички сгради наоколо — тихо, жалко и безпомощно нещастните животинки се оплакваха на собствениците си. Те виждаха наближаващото инферно.