Птицата излетя и моментално влезе в Сумрака, някъде в най-дълбоките слоеве.
Въздъхнах и тръгнах към входа. Хоботът на вихъра се поколеба, опитвайки се да ме докосне. Протегнах дланите си към него и направих Ксамади, знака на отрицанието.
Вихърът потрепна и се отдръпна. Без страх — по-скоро беше приел правилата на играта. При такива размери напиращото инферно вече трябва да е придобило разум и да прилича не на глупава самонасочваща се ракета, а по-скоро на свиреп и опитен камикадзе. „Опитен камикадзе“ звучи смешно, но по отношение на Мрака този термин е оправдан. Веднъж проникнал в човешкия свят, вихърът на инферното е обречен да загине, но това е просто гибелта на една-единствена оса от огромен рояк.
— Твоят час още не е настъпил — казах аз. Инферното така или иначе нямаше да ми отговори, но ми се искаше да изрека тези думи.
Преминах покрай върха на вихъра. Фунията изглеждаше като направена от синкавочерно стъкло и беше еластична като гума. Външната й повърхност бе почти неподвижна, но в дълбините, където тъмната синева преминаваше в непрогледен мрак, се долавяше бясно въртене.
Може би не бях прав. Може би часът й все пак бе настъпил…
Входът се оказа дори без ключалка, по-точно ключалка имаше, но разбита и изпотрошена. Нормално. Малък поздрав от Мрака. Вече се бях научил да обръщам внимание на дребните му петънца, да забелязвам надписите и следите от мръсни подметки върху стените, счупените крушки и окаляните асансьорни кабини. Но в момента бях прекалено напрегнат, за да ми правят впечатление такива неща.
Нямаше нужда да взимам точния адрес. Усещах присъствието на девойката — едва ли си струваше да й се отнема правото да я наричат девойка, само защото е била омъжена, това е по-скоро категория на възрастта. Знаех къде да отида, вече виждах апартамента й, по-точно не го виждах, а го възприемах в неговата цялост.
Единственото, което не разбирах, е как бих могъл да махна тази проклета фуния…
Спрях пред вратата, обикновена, не метална, което е доста странно за първи етаж, с разбита ключалка на входната врата на блока. Въздъхнах дълбоко и позвъних. Единайсет. Късничко, разбира се.
Дочуха се стъпки. Никаква звукоизолация…
ГЛАВА 7
Тя отвори вратата веднага.
Никакъв въпрос, не погледна и в шпионката, и верижката не беше сложила. И това в Москва! През нощта! Сама в апартамента! Вихърът поглъщаше последните остатъци от нейната предпазливост, същата тази предпазливост, която беше позволила на момичето да издържи няколко дни. Ето как обикновено загиват те — хората, на които им е направено проклятие…
А външно Светлана засега продължаваше да изглежда нормално. Като се изключеха сенките под очите. Но кой знае как бе прекарала нощта. И се беше нагласила… пола, елегантна блуза, обувки — сякаш чакаше някого или беше тръгнала да излиза.
— Добър вечер, Светлана — казах аз, вече забелязал в погледа й намек за разпознаване. Разбира се, тя ме беше запомнила смътно от предишния ден. И трябваше да използвам този миг, в който тя вече бе разбрала, че сме познати, но още не си спомняше откъде.
Пресегнах се през Сумрака. Грижовно, защото вихърът висеше като залепен над главата на момичето и във всеки момент можеше да последва реакция. Грижовно, защото не ми се искаше да я лъжа.
Дори и при положение, че й желаех само доброто.
Това е интересно и смешно само първия път. Защото ако продължи да ти бъде интересно, не си за Нощния патрул. Едно е да променяш моралните императиви, при това винаги в посока на Доброто. Съвсем друго е да се намесваш в паметта. То е неизбежно, налага се да се прави, част от Договора е, и дори самият процес на влизане и излизане от Сумрака предизвиква у околните секундна амнезия.
Но ако веднъж получиш удоволствие от играта с чуждата памет, значи ти е време да си ходиш.
— Добър вечер, Антоне. — Гласът й леко се провлече, когато я накарах да си спомни онова, което никога не се бе случвало. — Станало ли е нещо с теб?
Аз, кисело усмихнат, се потупах по корема. В паметта на Светлана сега бушуваше ураган. Не съм толкова голям майстор, че да й внуша конструирана лъжлива памет. За щастие можеха да се дадат само два-три намека, след което тя да започне да заблуждава самата себе си. Тя сглобяваше моя образ от някакъв отдавнашен познат, с когото си приличахме на външен вид, от друг, още по-отдавнашен и съвсем мимолетен, но със симпатичен за нея характер, от двайсетина пациенти на моята възраст, от разни съседи. Аз само лекичко насочвах процеса, водейки Светлана към създаване на цялостен образ. Добър човек… неврастеник… и наистина често боледува… леко флиртува, но само леко — прекалено неуверен в себе си е… живее в съседния вход.