— Боли ли ви? — Тя успя да дойде на себе си. Наистина, добър лекар. Лекар по призвание.
— Малко. Вчера пийнах… — Изразявах разкаяние с целия си вид.
— Антоне, нали ви предупредих… влезте…
Влязох, затворих вратата — девойката дори не се притесни. Съблякох си якето и бързо се огледах — и в реалния свят, и в Сумрака.
Евтини тапети, раздърпан килим, стари обувки, лампата на тавана — с обикновен стъклен абажур, радиотелефона на стената — калпав, китайски. Не особено богато. Чисто. Обикновено. И работата не беше в това, че професията на районен лекар не носи много пари. По-скоро самата Светлана нямаше потребност от уют. Лошо… много лошо.
В сумрачния свят апартаментът правеше малко по-добро впечатление. Никаква гнусна флора, никакви следи от Мрака. Освен черната фуния, естествено. Тя властваше тук… Виждах я цялата, от връхчето, въртящо се над главата на девойката, до разгърналото се на трийсетметрова височина съцветие.
Влязох след Светлана в единствената стая. Там все пак беше уютно. Върху дивана светеше топло оранжево петно, при това не върху целия, а в ъгълчето, до старомоден лампион. Двете стени бяха запълнени с наредени един над друг рафтове с книги — седем реда… Ясно.
Започвах да я разбирам. Вече не като обект на работата ми, не като възможна жертва на Тъмен маг, не като неволна причина за катастрофа, а като човек. Потънало в книгите дете, затворено и комплексирано, с куп смешни идеали и детинска вяра в прекрасния принц, който я търси и непременно ще я намери. Работата като лекар, няколко приятелки, няколко приятели и много, много самота. Добросъвестен труд, напомнящ кодекса на строител на комунизма, редки походи до някое кафене и още по-редки влюбвания. И вечери, приличащи си една на друга, на дивана, с книга, със захвърления наблизо телефон, с бръмчащия телевизор, по който дават нещо сапунено-успокояващо.
Колко много сте все още, момчета и момичета на неопределена възраст, възпитани от родители от поколението на шейсетте години. Колко много сте вие, нещастните и неспособни да бъдат щастливи. Как ми се иска да ви съжаля, как ми се иска да ви помогна. Да ви докосна през Сумрака — едва-едва, съвсем лекичко. Да ви дам малко увереност в себе си, капчица оптимизъм, грам воля, зрънце ирония. Да ви помогна, за да можете вие да помогнете на други.
Но не бива.
Всяко действие на Доброто позволява на Злото да прояви активност. Договорът! Патрулите! Равновесието в света?
Търпи или полудявай, нарушавай закона, върви през тълпата и раздавай на хората непоискани подаръци, разбивай съдбите и дебни от кой ъгъл ще излязат насреща ти бившите приятели и вечните врагове, за да те изпратят в Сумрака. Завинаги…
— Антоне, как е майка ви?
А, да. Аз, пациентът Антон Городецки, имам възрастна майка. Мама има остеохондроза и пълен комплект от болестите на старостта. Тя също е пациентка на Светлана.
— Добре, всичко е наред. Но при мен нещо…
— Лягайте.
Вдигнах нагоре пуловера и ризата си, легнах на дивана. Светлана седна до мен. Пробяга с топли пръсти по корема ми, кой знае защо опипа черния ми дроб.
— Боли ли?
— Не… сега не.
— Колко изпихте?
Отговарях на въпросите, откривайки отговорите в паметта на девойката. Изобщо не си струваше да изглеждам умиращ. Да… тъпа, слаба болка… След ядене… Ето, сега лекичко ме заболя…
— Засега гастрит, Антоне… — Светлана махна ръцете си. — Няма поводи за радост, нали разбирате. Сега ще ви напиша рецепта…
Тя се изправи, отиде при вратата и свали чантичката си от закачалката.
През това време аз следях фунията. Нищо не се случваше, моето идване не предизвикваше усилване на инферното, но не можеше и да го намали…
— Антоне… — гласът идваше през Сумрака и аз разпознах Олга. — Антоне, фунията намаля с три сантиметра. Някъде си направил правилен ход. Мисли, Антоне.
Правилен ход? Кога? Нали нищо не съм направил, просто намерих повод за посещение!
— Антоне, останал ли ви е още „омез“? — Светлана седна на масата и ме погледна. Кимнах, оправяйки ризата си:
— Да, няколко капсули.
— Когато се приберете, изпийте една. А утре си купете още. Ще го пиете две седмици, преди лягане.
Светлана явно беше от онези лекари, които вярват в таблетките. Това не ме притесняваше, аз също вярвах в тях. Ние, Различните, изпитваме пред науката ирационален трепет и дори в случаите, когато е достатъчно само елементарно магическо въздействие, посягаме към аналгина или антибиотиците.
— Светлана… Извинявайте, че ви питам — виновно извърнах поглед. — Някакви неприятности ли имате?