— Откъде би хрумна, Антоне? — тя не престана да пише и дори не ме погледна. Но се напрегна.
— Така ми се струва. Да не ви е обидил някой?
Девойката сложи настрана химикалката и ме погледна — с любопитство и лека симпатия.
— Не, Антоне. Какви ги говорите? Заради зимата е, навярно. Прекалено дълга зима.
Тя се усмихна пресилено и фунията на инферното се залюля над нея, хищно помръдна връхчето си…
— Небето е сиво, светът е сив. И нищо не ми се прави… всичко е изгубило смисъла си. Уморих се, Антоне. Веднъж да дойде пролетта — и всичко ще се оправи.
— Имате депресия, Светлана — изтърсих аз, преди да съобразя, че съм извлякъл диагнозата от паметта й. Но момичето не обърна внимание на това.
— Сигурно. Нищо, само слънцето да се покаже и… Благодаря, че се безпокоите, Антоне.
Този път усмивката й беше по-искрена, макар и да си оставаше измъчена.
През Сумрака се дочу шепотът на Олга:
— Антоне, минус десет сантиметра! Фунията спада! Антоне, аналитиците работят, продължавай общуването!
Какво вършех правилно?
Този въпрос е по-страшен от въпроса „какво върша неправилно“. Ако грешиш, е достатъчно да смениш рязко линията на поведението си. Но ако си попаднал в целта, без самият ти да го разбираш — викай за помощ. Трудно е да си лош стрелец, случайно уцелил ябълката, опитващ се да си спомни движенията на ръцете и примижаването на очите, силата на натиска на пръста върху спусъка… и да не си признаваш, че куршумът е бил насочен към целта от порив на хаотичния вятър.
Усетих се, че седя и гледам Светлана. И тя мен — мълчаливо и сериозно.
— Извинявайте — казах аз. — Светлана, простете, за бога. Натресох ви се късно вечерта, пъхам си носа в чужди работи…
— Нищо. На мен дори ми е приятно, Антоне. Искате ли да ви почерпя чай?
— Минус двайсет сантиметра, Антоне! Съгласявай се!
Даже тези сантиметри, с които се намалява вихърът на обезумялото инферно, са подарък от съдбата. Това са човешки животи. Животите на десетки или дори стотици хора, отървани преди неизбежната катастрофа. Не знам как ставаше така, но аз повишавах съпротивата на Светлана към инферното. И фунията започваше да се топи.
— Благодаря, Светлана. С удоволствие.
Момичето се изправи, отиде в кухнята. Тръгнах след нея. По какъв начин се справям?
— Антоне, предварителният анализ е готов…
Стори ми се, че в прикрития със завесите прозорец се мярна бял птичи силует и се понесе покрай стената, следвайки крачките на Светлана.
— Игнат работеше съгласно общата схема. Комплименти, интерес, обожание, влюбване. Това й харесваше, но предизвика нарастване на фунията. Антоне, ти вървиш по друг път — съчувствието. При това пасивно съчувствие.
Не последваха препоръки, значи аналитиците още не бяха направили никакви изводи. Но знаех поне как да се държа по-нататък. Трябваше да гледам тъжно, да се усмихвам със съчувствие, да пия чай и да разправям: „Очите ти са уморени, Света…“
Ще минем на „ти“, нали? Непременно ще минем. Не се съмнявам.
— Антоне?
Прекалено дълго бях гледал в нея. Светлана беше застинала до печката с тежкия, матов заради течността чайник. Не се беше изплашила — това чувство вече й беше недостъпно, изсмукано докрай от черната фуния. По-скоро беше смутена.
— Нещо не е наред ли?
— Да. Неудобно ми е, Светлана. Идвам посред нощ, затрупвам ви с моите оплаквания и отгоре на всичко оставам да пия чай…
— Антоне, аз ви моля да останете. Знаете ли, такъв странен ден имах, че не ми се остава сама… Хайде това да бъде моят хонорар за прегледа, искате ли? Да поостанете и да си поговорим — бързо уточни Светлана.
Кимнах. Всяка дума можеше да се окаже грешка.
— Фунията се снижи с още петнайсет сантиметра. Антоне, избра правилна тактика!
Нищо не съм избирал, как не могат да го разберат калпавите аналитици! Възползвах се от способностите си на Различен, за да вляза в чужд дом, и се вмъкнах в чужда памет, за да удължа престоя си… А сега просто плувах по течението.
И се надявам, че реката ще ме отнесе там, където трябва.
— Искате ли сладко, Антоне?
— Да…
Ама че безумно пиене на чай. Онова при Карол11 нищо не беше! Най-откаченото пиене на чай става не в дупка на заек, на масата с побъркан шапкар, сънлива катерица и Мартенски заек. Малка кухня в малък апартамент, утринен горещ чай с малиново сладко от трилитров буркан — ето я сцената, на която неизвестни актьори разиграват наистина безумно пиене на чай. Тук и само тук те казват думи, които иначе няма да изрекат никога. Тук с жеста на фокусник извличат от тъмнината малки гнусни тайни, вадят от шкафа семейните скелети, намират в захарницата по някоя шепа цианкалий. И никога не се намира повод да станеш и да си тръгнеш, защото навреме ще ти долеят чай, ще ти предложат сладко и ще побутнат по-близо отворената захарница…