— Антоне, познавам ви вече от година…
Сянка — кратка сянка на объркване в очите на момичето. Паметта услужливо запълва пропуските, паметта подхвърля обяснения защо аз — толкова симпатичен и добър човек — си оставам за нея само пациент.
— Макар и само по работа, но сега… Кой знае защо ми се иска да си поговоря с вас… като със съсед. Като с приятел. Може ли?
— Разбира се, Света.
Усмивка на благодарност. Моето име е трудно да бъде съкратено до умалително, Антошка — това е вече прекалено, много голяма крачка.
— Благодаря, Антоне. Знаеш ли… аз наистина не приличам на себе си. Вече от три дни.
Разбира се. Трудно е да останеш себе си, когато над теб е надвиснал мечът на Немезида. Ослепялата, освирепяла, освободила се от властта на древните богове Немезида…
— Ето например, днес… както и да е…
Тя искаше да ми разкаже за Игнат. Не разбира какво се е случило с нея, защо случайното запознанство едва не е завършило в леглото. Струваше й се, че полудява. На всички хора, попаднали в обсега на действие на Различни, им идва подобна мисъл,
— Светлана, може би вие… може би ти си се скарала с някого?
Груб ход. Но аз бързах, сам неразбирайки защо. Фунията сега беше стабилна и дори имаше тенденция към намаляване. Но аз бързах.
— Защо мислиш така?
Светлана не е изненадана и не смята въпроса за прекалено личен. Свивам рамене и се опитвам да обясня:
— При мен често става така.
— Не, Антоне. С никого не съм се карала. А и няма за какво. В самата мен става нещо…
Не си права, момиче. Ти дори не си представяш колко не си права. Над теб виси черна фуния с такива размери, каквито се срещат веднъж на цял век. И това означава, че някой те мрази с такава сила, каквато рядко е достъпна за човек… или за Различен.
— Навярно трябва да си починеш — предложих аз. — Да заминеш някъде… на пусто място…
Казах това и изведнъж си помислих, че има решение на проблема. Макар и непълно, макар и все така смъртоносно за самата Светлана. На някое пусто място. В тайгата, тундрата, на северния полюс. И там да стане изригването на вулкана, да падне астероид или крилата ракета с ядрена бойна глава. Пробивът на инферното ще се осъществи, но ще пострада единствено самата Светлана.
Колко е хубаво, че за нас подобно решение е също толкова невъзможно, колкото и предложеното от Тъмния маг убийство.
— За какво си мислиш, Антоне?
— Света, какво се е случило с теб?
— Антоне, прекалено рязко! Смени темата на разговора!
— Нима е толкова очевидно?
— Да.
Светлана сведе поглед. Очаквах всеки момент Олга да извика, че черният вихър е започнал своя последен, катастрофален растеж, че всичко съм провалил и от този момент нататък на съвестта ми ще лежат хиляди човешки животи… Олга мълчеше.
— Аз предадох…
— Какво?
— Предадох майка си.
Тя гледаше сериозно, без гнусните превземки на човек, извършил подлост и перчещ се с това.
— Не разбирам. Света…
— Майка ми е болна, Антоне. Бъбреците. Необходима е редовна хемодиализа… но това е полумярка. Общо взето… предложиха ми… трансплантация.
— Защо на теб? — Все още не разбирах нищо.
— Предложиха ми да даря единия си бъбрек. На майка ми. Почти сигурно организмът й ще го приеме, дори си направих изследвания… После се отказах. Аз… страх ме е.
Мълчах. Вече всичко ми стана ясно. Нещо наистина беше сработило, в мене се бе намерило нещо, предразположило Светлана към толкова голяма откровеност. Майка й.
Майка й!
— Браво, Антоне! Момчетата вече тръгнаха — гласът на Олга беше ликуващ. И още как — бяхме намерили Тъмния маг! — Виж ти… а при първия контакт никой нищо не усети, сметнаха, че няма никакви способности… Браво. Успокоявай я, Антоне, говори й, утешавай я…
В Сумрака не можеш да си запушиш ушите. Слушай какво ти се говори.
— Светлана, никой няма право да иска такова нещо от никого…
— Да. Разбира се. Аз разказах на мама… и тя ми нареди да забравя за това. Каза, че ще се самоубие, ако се реша на такова нещо. Че тя… така или иначе ще умре. А не си струва аз да се осакатявам. Не трябваше да й казвам нищо. Трябваше да си даря бъбрека. Дори и да узнаеше после, след операцията. С един бъбрек дори може да се ражда… имало е прецеденти.
Бъбреци. Каква глупост. Каква дреболия. Час работа за истински бял маг. Но на нас не ни е позволено да лекуваме, всяко истинско изцеляване е индулгенция за някой Тъмен маг да направи проклятие, уроки. И ето че майката… родната майка, без самата тя да го разбира, в секунден изблик на емоции, казвайки на глас едно, забранявайки на дъщеря си да мисли за операции, я проклина.