— Антоне, смаляване на фунията с двайсет сантиметра. Антоне, шефът ме помоли да ти предам — ти си герой.
Нещо в тона й не ми хареса. Разговорът през Сумрака не прилича на обикновения и все пак емоциите се усещат.
— Какво се е случило? — попитах аз през мъртвата сива ципа.
— Работи, Антоне.
— Какво се е случило?
— Да бях и аз толкова уверена — каза Светлана. Погледна през прозореца: — Чу ли? Някакво шумолене…
— Вятърът — предположих аз. — Или някой минувач.
— Олга, казвай!
— Антоне, с фунията всичко е наред. Бавно смаляване. Ти по някакъв начин повишаваш вътрешната й съпротива. Според изчисленията към сутринта фунията ще се смали до условно безопасна големина. Ще мога да пристъпя към действие.
— Тогава какъв е проблемът? Олга, има проблем, усещам го!
Олга мълчеше.
— Олга, партньори ли сме?
Това подейства. В момента не виждах бялата сова, но знаех, че очите й са проблеснали и тя за миг е погледнала към прозорците на полевия щаб. В лицата на шефа и наблюдателя на Тъмните.
— Антоне, имаме проблеми с момчето.
— С Егор?
— Антоне, за какво си мислиш? — попита Светлана. Трудно е да се общува едновременно и в реалния, и в сумрачния свят…
— За това, че би било добре, ако човек можеше да се раздвоява.
— Антоне, ти имаш значително по-важна мисия.
— Олга, разказвай.
— Не разбирам, Антоне — това отново беше Светлана.
— Знаеш ли, научих, че един мой познат има неприятности. Големи неприятности — погледнах я в очите.
— Вампирката. Хвана момчето.
Нищо не усетих… Никакви емоции — нито мъка, нито ярост, нито тъга. Само хлад и пустота.
Навярно бях очаквал това. Не знам защо, но го бях очаквал.
— Нали Мечката и Тигърчето са там!
— Така се получи.
— Какво стана с него?
Само не иницииране! Смърт, дано да е само смърт. Вечната смърт е по-страшна.
— Той е жив. Тя го взе за заложник.
— Какво?
Такова нещо не се беше случвало. Просто никога не се беше случвало. Вземането на заложници — това са човешки игри.
— Вампирката иска преговори. Иска съд… Надява се да се измъкне.
Мислено поставих на вампирката шест плюс — за съобразителността. Нямаше шансове да се измъкне, в нито един момент не бе имала. Но можеше да стовари цялата вина върху вече унищожения приятел, който я е инициирал… Нищо не знам, не знаех какво правя. Ухапаха ме. Станах каквато станах. Не знаех правилата. Не съм чела Договора. Ще бъда нормална вампирка, ще спазвам законите…
А можеше и да се получи! Особено ако Нощният патрул бе склонен да направи някакви отстъпки. А ние ще бъдем склонни… нямаме друг изход, човешкият живот трябва да бъде защитаван.
Чак се отпуснах от облекчение. Какво толкова означаваше всъщност това хлапе за мен? Ако жребият се паднеше на него, щеше да се превърне в законна плячка за вампирите и върколаците. Такъв е животът. И аз щях да мина покрай него. Дори и без жребий — колко пъти Нощният патрул не е успявал, на колко хора Тъмните са донесли гибел… Но колкото и да е странно, вече се хвърлих в битка за него, влязох в Сумрака и пролях кръв. И не ми беше все едно. Изобщо не ми беше все едно…
Темпото на общуване в Сумрака е значително по-бързо, отколкото разговора в човешкия свят. И все пак ми се налагаше да се разкъсвам между Олга и Светлана.
— Антоне, не си затормозявай главата с моите проблеми.
Независимо от всичко, ми се прииска да се засмея. С нейните проблеми в момента бяха затормозени стотици глави, а Светлана нямаше никаква представа за това. Но беше достатъчно да спомена за чуждите проблеми, толкова незначителни на фона на черната фуния на инферното, и девойката веднага ги пое върху себе си.
— Знаеш ли, има такъв закон — започнах аз. — Законът за свързаните случаи. Ти имаш неприятности, но аз не говорех за тях. Другият човек също има сериозни проблеми. Негови лични проблеми, но от това не става по-леко.
Тя разбра. И, което ми хареса, не се смути. Само уточни:
— Моите проблеми също са лични.
— Не съвсем — казах аз. — Така ми се струва.
— А на онзи човек можеш ли да му помогнеш?
— Ще му помогнат без мен — отвърнах аз.
— Сигурен ли си? Благодаря ти, че ме изслуша, но наистина е невъзможно да ми се помогне. Това е толкова нелепа съдба.
— Тя гони ли ме? — попитах през Сумрака. В момента не ми се искаше да докосвам съзнанието й.
— Не — отвърна Олга. — Не… Антоне, тя усеща.