Нима тя притежаваше способности на Различен? Или това е само случаен изблик, предизвикан от напиращото инферно?
— Какво усеща?
— Че ти си необходим там.
— Защо аз?
— Тази побъркана мръсница-кръвопийка… иска именно ти да водиш преговорите. Този, който е убил партньора й.
И изведнъж ми стана наистина зле. Имахме факултативен курс по антитерористични мерки, по-скоро за да не ни се налага да прибягваме до способностите си на Различни, набърквайки се в разчистванията на сметки между хората, отколкото от реална практическа необходимост. Изучавахме и психологията на терористите и вампирката действаше напълно логично, напълно в нейните рамки. Аз бях първият служител на Патрула, изпречил се на пътя й. Убих наставника й, раних нея самата. За нея образът на врага бе концентриран в мен.
— Отдавна ли поиска това?
— Преди около десет минути.
Погледнах Светлана в очите. Сухи, спокойни, нито следа от сълзи. Най-трудно е когато болката е скрита под спокойно лице.
— Светлана, а ако сега си тръгна?
Тя сви рамене.
— Всичко е толкова глупаво… — казах аз. — Струва ми се, че сега ти е нужна помощ. Или поне някой, който умее да слуша. Или е съгласен да седи до теб и да пие изстиналия чай.
Слаба усмивка и едва забележимо кимване.
— Но ти си права… още един човек се нуждае от помощ.
— Антоне, ти си странен.
Поклатих глава:
— Не странен. Много странен.
— Имам такова чувство… сякаш те познавам отдавна, а изглежда те виждам за пръв път. Освен това — като че ли ти едновременно разговаряш и с мен, и с някой друг.
— Да — казах аз. — Така е.
— Може би полудявам?
— Не.
— Антоне… Ти не дойде случайно при мен, нали?
Не отговорих. Олга прошепна нещо и замълча. Исполинската фуния се въртеше бавно над главите ни.
— Не случайно — казах аз. — А за да помогна.
Ако Тъмният маг, направил проклятието, ни следеше… Ако проклятието все пак не бе случайно, „майчино проклятие“, а целенасочен професионален удар…
В този облак от Мрак над главите ни е достатъчно да се налее още капчица омраза. Достатъчно бе волята на Светлана към живот да отслабне съвсем мъничко. И щеше да последва пробив. В центъра на Москва щеше да се пробуди вулкан, електрониката на някой боен спътник щеше да полудее, щеше да мутира някой грипен вирус…
Гледахме се мълчаливо един друг.
Струваше ми се, че почти разбирам какво всъщност се случва. Ето го разрешението на загадката, съвсем наблизо, и всичките наши версии са пълна глупост, следване на старите правила и схеми, които шефът помоли да отхвърлим. Но за да го открия, трябваше да помисля, трябваше поне за секунда да погледна отстрани случващото се, да се взра в някоя гола стена или в телевизионен екран с безсмислено изображение, без да се разкъсвам между желанието да помогна на един мъничък човек и десетки, стотици хиляди хора. Да не се лутам в това убийствено тресавище на подлия избор, който при всякакво развитие на събитията ще си остане подъл, и цялата разлика за мен ще бъде дали ще загина бързо, пратен от удара на инферното в сивите простори на сумрачния свят, или бавно и мъчително, разпалвайки в собственото си сърце мъждукащия огън на презрението към самия себе си…
— Света, длъжен съм да си тръгна — казах аз.
— Антоне! — това не беше Олга, а шефът: — Антоне…
Той се запъна, не можеше да даде никаква заповед, от етична гледна точка ситуацията стана безизходна. Очевидно вампирката държеше на своето и не искаше да води преговори с никой друг. Ако ми наредеше да остана, шефът щеше да убие момчето-заложник… и затова не можеше да ми го нареди. Дори да ме помоли не можеше.
— Ние ще организираме оттеглянето ти…
— По-добре съобщете на вампирката, че идвам.
Светлана протегна ръка и докосна леко дланта ми:
— Завинаги ли си отиваш?
— До сутринта — казах аз.
— Не искам — простичко изрече девойката.
— Знам.
— Кой си ти?
Експресно посвещаване в тайните на мирозданието? Втори дубъл?
— Ще ти разкажа сутринта. Става ли?
— Ти си откачил — дочух гласа на шефа.
— Наистина ли трябва да си тръгнеш?
— Само това не казвай! — извика Олга. Тя беше доловила мислите ми.
Но аз изрекох:
— Света, когато са ти предложили да те осакатят, но да продължат живота на майка ти, когато ти си отказала… Това е било правилно и разумно, нали? Но сега се чувстваш зле. Толкова зле, че е било по-добре да постъпиш неразумно.
— Ако сега не тръгнеш, на теб ще ти бъде зле?