— Да.
— Тогава тръгвай. Но се върни, Антоне.
Изправих се, оставяйки изстиналия чай. Вихърът на инферното се поклащаше над нас.
— Непременно ще дойда — казах аз. — И… повярвай ми, още не всичко е загубено.
Не си казахме повече нито дума. Излязох и тръгнах надолу по стъпалата. Светлана затвори вратата след мен. Каква тишина… мъртва тишина, дори кучетата се умориха да скимтят в тази нощ.
Неразумно. Постъпвам неразумно. Ако няма правилен от етична гледна точка изход, постъпвай неразумно. Казал ли ми е някой това? Или си спомних ред от старите конспекти, фраза от лекциите? Или си търся оправдание?
— Фунията… — прошепна Олга. Гласът й беше почти непознат, спаднал. Прииска ми се да си сгуша главата между раменете.
Побутнах външната врата и изскочих върху заледения тротоар. Бялата сова кръжеше над главата ми като топка пух.
Вихърът на инферното се беше смалил, спаднал. Не много в сравнение с общата височина, но вече видимо, около метър и половина — два.
— Знаеше ли, че ще стане така? — попита шефът.
Поклатих глава и погледнах вихъра. Къде е отговорът? Защо инферното реагира с уголемяване на появата на Игнат, специалиста по предразполагане на хората, защо моят объркан разговор и неочакваното ми тръгване го смалиха?
— Време е да разпуснем групата аналитици — каза шефът. Разбрах, че това е казано на всички, не само на мен. — Кога ще имаме работна версия за случилото се?
Някъде откъм Зеления проспект изскочи кола, обля ме с лъчите на фаровете си, гумите й изскърцаха, тромаво прехвърли бабуните на разбития асфалт и спря пред входа.
Ниският спортен кабриолет с топъл оранжев цвят изглеждаше нелепо сред неприветливите панелни многоетажни блокове в града, където най-хубавите на външен вид транспортни средства си оставаха джиповете.
От шофьорското място се подаде Семьон и кимна:
— Сядай. Наредено ми е да те откарам по най-бързия начин.
Огледах се за Олга и тя усети погледа ми.
— Моята работа е тук. Тръгвай.
Заобиколих колата и седнах на предната седалка. Отзад се беше настанил Иля, който очевидно беше сметнал за необходимо да подсили двойката Тигърче-Мечка.
— Антоне — догони ме през Сумрака гласа на Олга, — помни… днес ти задлъжня. Имай го предвид, във всеки момент.
Не разбрах веднага за какво говори. Вещицата от Дневния патрул? Какво общо имаше тя тук?
Колата потегли рязко, закачайки леда отдолу. Семьон изруга цветисто, въртейки волана, колата пое към проспекта с недоволен рев на двигателя.
— От кой малоумник взехте таратайката? — попитах аз. — В такова време с нея…
Иля се изхили:
— Шът! Борис Игнатиевич ти услужи със своята кола.
— Така ли? — успях да кажа и се обърнах. По време на работа шефът го возеха със служебно BMW. Не бях забелязвал у него склонност към непрактичен разкош…
— Така. Антошка, как се справи с него? — Иля кимна към надвисналия над блоковете вихър. — Не съм забелязвал подобни способности у теб!
— Не съм го пипал. Само си поговорих с девойката.
— Поговори си? А изчука ли я?
Това беше обичайният маниер на общуване на Иля, когато по някаква причина беше под напрежение. А в момента си имахме колкото си искаме поводи за вълнение. И все пак аз се намръщих. Не знам дали улових преднамереност в думите му… или просто нещо ме сряза.
— Не. Иля, не бива така.
— Извинявай — лесно се съгласи той. — Та какво направи?
— Просто си поговорихме.
Колата най-накрая изскочи на проспекта.
— Дръжте се — кратко нареди Семьон. Моментално бях притиснат в седалката. Отзад Иля се опитваше да извади цигара и да я запали.
След двайсет секунди осъзнах, че предишното ми пътуване е било бавна увеселителна разходка.
— Семьоне, премахната ли е вероятността за авария? — изкрещях аз. Колата се носеше през нощта, сякаш се опитваше да изпревари светлината на фаровете си.
— От седемдесет години съм зад волана — подхвърли презрително Семьон. — Карал съм камиони в Ленинград по Пътя на живота!
Нямаше причина да се съмнявам в думите му и все пак си помислих, че онези пътувания не са били толкова опасни. Скоростите не са били същите, за Различните не е било проблем да предвидят къде ще паднат бомбите. Макар че сега по пътя нямаше много коли, все пак се срещаха, настилката беше, меко казано, отвратителна, а спортният ни автомобил изобщо не беше предназначен за подобни условия…
— Иля, какво се е случило там? — попитах, с усилие откъсвайки поглед от отклоняващия се от пътя ни камион. — В течение ли си?
— С вампирката и хлапето ли?
— Да.