— Глупост от наша страна, ето какво се е случило. — Иля изруга. — Макар и относителна глупост… Всичко било направено както трябва. Тигърчето и Мечката се представили на родителите на момчето като далечни, но любими роднини.
— „Ние сме от Урал“? — попитах аз, спомняйки си курса по общуване с хората и вариантите за запознанство.
— Да. Всичко вървяло нормално. Празнична трапеза, пиене, похапване на уралски деликатеси… от близкия супермаркет…
Спомних си обемистото сакче на Мечката.
— Общо взето, добре са си прекарали времето — в гласа на Иля нямаше завист, а по-скоро пълно одобрение към действията на приятелите му. — Светло, топло и мухите не те хапят. Хлапето седяло ту с тях, ту в своята стая… Откъде да знаят, че той вече може да влиза в Сумрака?
Вцепених се.
Наистина — откъде?
Аз нали не казах. Нито на тях, нито на шефа. На никого. Задоволих се с това да измъкна момчето от Сумрака, жертвайки мъничко от кръвта си. Герой. И сам войнът е войн.
Иля продължаваше, без нищо да подозира:
— Вампирката го уловила със Зова. Страшно точно, момчетата не усетили. И здраво… хлапакът дори не гъкнал. Влязъл в Сумрака и излязъл на покрива.
— Как?
— През балконите — до покрива са само три етажа. Вампирката вече го чакала там. При това знаела, че хлапето е с охрана — едва го хванала и веднага се разкрила. Сега родителите спят дълбок сън, а вампирката е прегърнала момчето. Тигърчето и Мечката са там и откачат.
Мълчах. Нямах какво да кажа.
— Проявихме глупост — обобщи Иля. — Освен това — нещастно стечение на обстоятелствата. Та нали момчето дори никой не го е инициирал… Кой би могъл да знае, че е способно да близа в Сумрака?
— Аз знаех.
Може би това бяха спомени. Или страх от бясното каране на колата по пътя. Но погледнах в Сумрака.
Какъв късмет имат хората, че не виждат това — никога! И колко лошо е за тях, че не им е дадено да го видят!
Дълбоко сиво небе, в което няма и не е имало звезди; небе, лепливо като желе, светещо със слаба, мъртвешка светлина. Всички силуети бяха смекчени, размити — и къщите, чиито стени бяха покрити с килими от син мъх, и дърветата, чиито клони в Сумрака се люлееха съвсем не по волята на вятъра, и уличните фенери, над които кръжаха, едва помръдвайки късите си криле, сумрачните птици. Насреща ни идваха коли — бавно-бавно, крачеха хора — едва помръдвайки нозе. Всичко като през сив светлинен филтър, всичко като през тампони от памук в ушите. Нямо черно-бяло кино, хрумване на преситен режисьор. Свят, от който черпим силата си. Свят, който се храни с живота ни. Сумракът. Какъвто влезеш в него, такъв и ще си излезеш. Сивата мъгла ще разтвори черупката, която се е образувала върху теб през целия ти живот, ще измъкне онова ядро, което хората наричат душа, и ще го пробва на вкус. И едва когато почувстваш как хрущиш в челюстите на Сумрака, ще усетиш пронизващия студен вятър, разяждащ като змийска слюнка… Тогава ще станеш Различен.
И ще избереш на чия страна ще застанеш.
— Момчето още ли е в Сумрака? — попитах аз.
— Те още са в Сумрака… — Иля се гмурна подире ми. — Антоне, но защо не каза?
— Не помислих. Не му придадох значение. Аз не съм оперативен работник, Иля.
Той поклати глава.
Ние не умеем, почти не умеем да се упрекваме един-друг. Особено ако някой наистина е виновен. Няма нужда от това, нашето наказание винаги е около нас. Сумракът ни дава сили, недостъпни за хората, дава ни живот, почти вечен според човешките представи. И той си взима всичко, когато му дойде времето.
В известен смисъл всички ние живеем назаем. Не само вампирите и върколаците, които трябва да убиват, за да продължават странното си съществуване. Тъмните не могат да си позволят добро. Ние — напротив.
— Ако не се справя… — не завърших фразата си. И така всичко беше ясно.
ГЛАВА 8
През Сумрака това дори беше красиво. На покрива, плоския покрив на нелепия „блок на крачета“, горяха разноцветни отблясъци. Единственото, което има цвят тук, са нашите емоции. Сега те бяха предостатъчно.
А най-ярък беше пробиващият небето стълб от пурпурен пламък — страхът и яростта на вампирката.
— Силна е — каза кратко Семьон, хвърляйки поглед към покрива, и затвори с ритник вратата на колата. Въздъхна и започна да се разсъблича.
— Какво ти става? — попитах аз.
— Ще се покатеря оттук, по стената… по балконите. Съветвам и теб да направиш така, Иля. Само че върви през Сумрака — по-лесно е.
— Как ти хрумна?
— Много лесно. Шансовете да ме забележат са по-малки. Не се безпокойте… занимавал съм се с алпинизъм шейсет години. Аз хвърлих фашисткия флаг от Елбрус.