Семьон се разсъблече по риза и хвърли дрехите върху капака на колата. Беглото охранително заклинание се спусна подире им, прикривайки и тях, и самата елегантна кола.
— Сигурен ли си? — поинтересувах се аз.
Семьон се усмихна, посгуши се, направи няколко клякания, като спортист по време на разгрявка. И се затича в бавен тръс към сградата. Лекият снежец се сипеше върху раменете му.
— Ще се изкатери ли? — попитах аз Иля. Знаех как става изкачването по стените на сгради в Сумрака. На теория. Но катеренето в обикновения свят, при това без никакво снаряжение…
— Длъжен е — потвърди Иля, без да е особено убеден. — Навремето плува десет минути по подземното корито на Яуза… Аз също мислех, че няма да се измъкне.
— Трийсет години занимания с подземно плуване — мрачно казах аз.
— Четирийсет… Тръгвам, Антоне. Ти как — с асансьора?
— Да.
— Е, хайде… не се бави.
Той премина в Сумрака и се затича след Семьон. Навярно щяха да се изкачват по различни стени, но аз дори не исках да си изясня кой коя си е избрал. Аз си имах свой път и най вероятно той нямаше да бъде по-лек.
— Защо ли ме срещна, шефе… — прошепнах и се затичах към входа. Снегът хрущеше под краката ми, кръвта пулсираше в ушите ми. В движение извадих пистолета си от кобура, свалих предпазителя. Осем сребърни куршума дум-дум. Трябваше да стигнат. Само да уцеля. Само за миг да ми се отвори шанс да уцеля, да изпреваря вампирката и да не засегна момчето.
— Рано или късно щяха да те срещнат, Антоне. Ако не ние, Дневният патрул. А те също имаха всички шансове да те получат.
Не се учудих, че той ме следи. Първо, работата беше сериозна. И второ, той все пак бе първият ми наставник.
— Борис Игнатиевич, ако нещо… — разкопчах якето, мушнах пистолета зад гърба си и го натиках в колана. — За Светлана…
— Майка й е напълно проверена, Антоне. Не. Тя не е способна на проклятие. Никакви способности.
— Не, имах предвид друго. Борис Игнатиевич… Ето какво се сетих. Аз не я съжалявах.
— И какво означава това?
— Не знам. Но не я съжалявах. Не й правих комплименти. Не я оправдавах.
— Ясно.
— А сега… изчезнете, моля ви. Това е моя работа.
— Добре. Извинявай, че те изпратих на полева работа. Успех, Антоне.
Доколкото си спомням, шефът никога не се беше извинявал на никого. Но нямах време да се учудвам, най-накрая асансьорът дойде.
Натиснах бутона за последния етаж и машинално хванах люлеещите се на кабела слушалки. Колкото и да беше странно, звучеше музика. Кога ли бях включил плеъра?
Обожавам „Пикник“. Интересно, проверявали ли са дали Шклярски е Различен? Струва си… А може би не. По-добре просто да си пее.
Можеше ли последната фраза да се смята за добра поличба?
Асансьорът спря.
Изскочих на площадката на последния етаж и хвърлих поглед към отвора в тавана. Катинарът беше откъснат, именно откъснат — скобата му беше смачкана и разтеглена. Вампирката нямаше нищо общо с това, тя най-вероятно беше долетяла на покрива. Момчето се беше качило по балконите.
Значи Тигърчето или Мечката. По-скоро Мечката, Тигърчето щеше да избие капака.
Свалих якето си, хвърлих го на пода заедно с мрънкащия плеър. Докоснах пистолета на гърба си — беше здраво закрепен. Значи техническите средства са дребна работа? Ще видим, Олга, ще видим.
Хвърлих сянката си нагоре, проектирах я във въздуха. Концентрирах се и с рязко движение се вмъкнах в нея. След като се озовах в Сумрака, тръгнах нагоре по стълбичката. Синият мъх, плътно обгърнал железните пръти, пружинираше под пръстите ми и се опитваше да се изплъзне.
— Антоне!
Изскочих на покрива и дори малко се понаведох: толкова силен беше вятърът горе. Безумен, поривист, леден. Неясно дали отзвук от вятъра от човешкия свят или приумица на Сумрака. Засега от него ме прикриваше бетонната кутия на асансьорната шахта, издаваща се над покрива, но беше достатъчно да пристъпя, за да ме прободе до кости.
— Антоне, тук сме!
Тигърчето стоеше на десет метра. Погледнах я и за миг й завидях: на нея определено не й беше студено.