Выбрать главу

Не знаех откъде върколаците и маговете взимат маса за трансформациите на телата си. Изглежда не от Сумрака, но не и от човешкия свят. В човешкия си облик девойката тежеше петдесет килограма, може би малко повече. Младата тигрица, изправила се в бойна стойка върху заледения покрив, тежеше центнер12 и половина. Аурата й пламтеше в оранжево, по козината й бавно преминаваха искрици. Опашката ритмично се размахваше наляво-надясно, дясната предна лапа дращеше в такт битума. На това място покривът беше пробит до бетона… Напролет някой щеше да бъде наводнен…

— Ела при нас, Антоне — изрева тигрицата, без да се обръща. — Ето я и нея!

Мечката стоеше по-близо до вампирката от Тигърчето. Той изглеждаше още по-страховито. Този път беше избрал за трансформацията си образа на бяла мечка, при това за разлика от реалните обитатели на Арктика беше снежнобял, като на картинките в детските книжки. Не, навярно той все пак беше маг, а не превъзпитан върколак. Върколаците са ограничени от един, максимум два облика, а аз съм виждал Мечката и като кривокрака тъмнокафява мечка — когато устройвахме карнавал за американската делегация на Патрула, — и като гризли, на демонстративните занятия по превъплъщаване.

Вампирката стоеше до самия ръб на покрива.

Тя беше отслабнала, беше забележимо отслабнала от времето на първата ни среща. Лицето й беше още по-напрегнато, бузите бяха хлътнали. В началния етап на преустройство на организма вампирите се нуждаят от прясна кръв почти постоянно. Но не си струваше да се заблуждавам от това как изглежда: изтощението й беше само външно, то й причиняваше болка, но не я лишаваше от сили. Изгарянето върху лицето й почти беше минало, следите от него едва се разпознаваха.

— Ти! — гласът на вампирката беше тържествуващ. Смайващо тържествуващ — сякаш не ме бе повикала на преговори, а на сигурна смърт.

— Аз.

Егор стоеше пред вампирката, тя се прикриваше с него от оперативните работници. Момчето беше в Сумрака, създаден от нея, и затова не губеше съзнание. Стоеше мълчаливо, без да помръдва, и гледаше ту към мен, ту към Тигърчето. Очевидно разчиташе най-вече на нас. С едната си ръка вампирката го беше хванала през гърдите, притискайки го към себе си, а другата, с извадени нокти, беше върху гърлото му. Не беше трудно да се оцени ситуацията. Пат. При това взаимен.

Ако Тигърчето или Мечката се опитаха да нападнат вампирката, тя с един замах на ръката си щеше да обезглави момчето. А това не се лекуваше… дори с нашите възможности. От друга страна, достатъчно беше тя да убие хлапето — и нищо нямаше да ни спре.

Не бива да притискаш врага си в ъгъла. Особено ако отиваш да го убиеш.

— Искаше да дойда. Ето ме — вдигнах ръце, демонстрирайки, че в тях няма нищо. Тръгнах напред. Когато се озовах между Тигърчето и Мечката, вампирката се озъби:

— Стой!

— Нямам нито трепетлика, нито бойни амулети. Не съм маг. И нищо не мога да ти направя.

— Амулетът! На шията ти има амулет!

Ето какво било…

— Той няма никакво отношение към тебе. Това е защита от някого, който стои неизмеримо по-високо.

— Свали го!

Ох, колко неприятно… колко лошо… Хванах верижката, скъсах я и хвърлих амулета в краката си. Сега, при желание от негова страна, Завулон можеше да се опита да ми въздейства.

— Свалих го. Сега говори. Какво искаш?

Вампирката завъртя глава — шията й с лекота направи оборот на триста и шейсет градуса. Охо! Дори не бях чувал за подобно нещо… Нашите бойци, вероятно, също — Тигърчето заръмжа.

— Някой се промъква крадешком! — гласът на вампирката си оставаше човешки — писклив, истеричен глас на младо глупаво момиче, случайно придобило сила и власт. — Кой? Кой?

Лявата й ръка, на която беше пуснала ноктите, се притисна към шията на момчето. Потреперих, представяйки си какво ще стане, ако потече дори и капчица кръв. Вампирката ще изгуби контрол над себе си! С другата си ръка, издигната в нелеп обвинителен жест, напомнящ за Ленин върху бронираната кола, вампирката посочи към ръба на покрива.

— Нека да излезе!

Въздъхнах и казах:

— Иля, излизай…

В ръба на покрива се вкопчиха пръсти. След миг Иля прескочи ниската предпазна ограда и застана до Тигърчето. Къде ли се е криел? На козирката на балкона? Или е висял, вкопчен в камшиците от син мъх?

— Знаех си! — тържествуващо заяви вампирката. — Измама!

Изглежда тя не долавяше присъствието на Семьон. Може би флегматичният ни приятел се бе занимавал сто години с изкуството на нинджите?

— Ти нямаш право да говориш за измами.

— Аз ли? — За миг в очите на вампирката се мярна нещо човешко. — Аз умея да мамя! А вие — не!

вернуться

12

Центнер — мярка за тегло, равна на 100 кг. — Бел.прев.