Добре. Добре, ти умееш, а ние — не. Вярвай и се надявай. Ако смяташ, че понятието „благородна лъжа“ е подходящо само за проповеди — вярвай. Ако мислиш, че „доброто трябва да бъде с юмруци“ само в старите стихове на подложения на присмех поет13 — надявай се.
— Какво искаш? — попитах аз.
Тя замълча за миг, сякаш по-рано не се беше замисляла за това:
— Да живея!
— Закъсняла си за това. Ти вече си мъртва.
Вампирката отново се озъби:
— Сериозно? А мъртвите умеят ли да късат глави?
— Да. Само това умеят.
Гледахме се един друг и това беше толкова странно, толкова театрално-приповдигнато. И целият разговор беше нелеп — та ние никога нямаше да се разберем един друг. Тя беше мъртва. Нейният живот бе чуждата смърт. Но от нейна гледна точка всичко беше обратното.
— Аз не съм виновна за това — гласът й изведнъж стана спокоен, мек. И ръката върху шията на Егор леко се отпусна. — Вие, вие, наричащите себе си Нощен патрул… които не спите нощем, които сте решили, че сте в правото си да пазите света от Мрака… Къде бяхте, когато пиеха моята кръв?
Мечката пристъпи напред. Малка крачка, сякаш не бе пристъпил с огромните си лапи, а просто се бе подхлъзнал под напора на вятъра. Помислих си, че ще се плъзга така още десет минути, както се бе плъзгал през изминалия от началото на кризата час. До момента, в който сметне, че шансовете му са достатъчно добри. Тогава ще скочи… и ако му провърви, момчето ще бъде изтръгнато от ръцете на вампирката и ще се отърве само с две-три счупени ребра.
— Не можем да следим всички — казах аз. — Просто не можем.
Най-страшното беше, че започнах да я съжалявам. Не момчето, въвлечено в игрите между Светлината и Мрака, не момичето Светлана, над която бе надвиснало проклятие, нито пък абсолютно невинния град, който щеше да бъде ударен от това проклятие… Съжалявах вампирката. Защото наистина — къде сме били? Ние, наричащите себе си Нощен патрул…
— При всички случаи ти си имала избор — казах аз. — И не ми обяснявай, че не е така. Инициирането става само по взаимно съгласие. Ти си можела да умреш. Честно. Като човек.
— Честно? — Вампирката тръсна глава, разпилявайки коси по раменете си. Къде ли беше Семьон… нима бе толкова трудно да се изкачи на покрива на двайсететажен блок? — Бих искала… честно. А онзи… който е сложил подписа си върху лиценза… който ме е предназначил за храна? Честно ли е постъпил?
Светлина и Мрак…
Тя не беше просто жертва на побеснял вампир. Тя беше предназначена за плячка, избрана от случаен жребий. И нямаше никаква друга съдба, освен да даде живота си за удължаването на чуждата смърт. Само че онзи младеж, който се разпадна на шепа прах в краката ми, изпепелен от печата, се беше влюбил. Беше се влюбил истински… и не бе изсмукал чуждия живот, а бе превърнал девойката в равна на себе си.
Мъртвите умеят не само да късат глави, но и да обичат. Лошото е, че дори любовта им изисква кръв.
Той е бил принуден да я крие — нали е превърнал момичето във вампир незаконно. Той е бил длъжен да я храни, и за целта е била подходяща само прясна кръв, а не банки, напълнени от наивни донори.
И така е започнало бракониерството из улиците на Москва, и ние, пазителите на Светлината, доблестният Нощен патрул, позволяващи хората да стават жертви на Мрака, сме се сепнали.
Най-страшното във войната е да разбереш врага. Да разбереш, значи да простиш. А ние нямаме право на това… още от сътворението на света.
— И все пак ти си имала избор — казах аз. — Имала си. Чуждото предателство не е оправдание за твоето.
Тя тихичко се засмя.
— Да, да… добър слуга на Светлината… Разбира се. Прав си. И можеш да повториш хиляда пъти, че съм мъртва. Че душата ми е изгоряла и се е разтворила в Сумрака. Само че обясни ми, на мен, подлата и злата, каква е разликата между нас? Обясни ми така… че да ти повярвам.
Вампирката наведе глава, погледна Егор в лицето. Каза с доверие, почти приятелски:
— А ти… момче… ти разбираш ли ме? Отговори честно, не обръщай внимание… на ноктите. Няма да се обидя.
Мечката се плъзна напред. Едва-едва. И аз усетих как мускулите му се напрягат, как се готви за скок.
А зад гърба на вампирката, беззвучно, плавно и в същото време бързо — как успява да се движи толкова стремително в човешкия свят? — се появи Семьон.
— Момче, събуди се! — весело каза вампирката. — Отговори! Само че честно! И ако мислиш, че той е прав, а аз — не… ако наистина вярваш в това… ще те пусна.
Срещнах погледа на Егор.
И разбрах какво ще отговори.
— Ти също… си права.
Празно. Студено. Нямах сили за емоции. Нека излязат, нека изгорят в огън, невидим за хората.
13
Става въпрос за поета Станислав Куняев и знаменитото му стихотворение „Добро должно быть с кулаками“ (1960). — Бел.прев.