— Какво искаш? — попитах аз. — Да съществуваш? Добре… предай се. Ще има съд, съвместен съд на Патрулите…
Вампирката ме погледна. Поклати глава:
— Не… Не вярвам във вашия съд. Нито на Нощния патрул… нито на Дневния.
— Тогава защо ме повика? — попитах аз. Семьон се движеше към вампирката, все по-близо и по-близо…
— За да ти отмъстя — простичко каза вампирката. — Ти уби моя приятел. Аз ще убия твоя… пред очите ти. После… ще опитам… да убия и теб. Но дори и да не успея… — тя се усмихна — достатъчно е да знаеш, че не си успял да спасиш момчето. Нали така? Патрулен? Вие подписвате лицензите, без да гледате хората в лицата. Но е достатъчно да ги погледнете… и моралът ви ще излезе наяве… целият ви фалшив, евтин, подъл морал…
Семьон скочи.
И едновременно с него — Мечката.
Беше красиво и по-бързо от всеки куршум, от всяко заклинание, защото, в края на краищата, винаги остава само тялото, нанасящо удара и умението, което е постигнато след двайсет, четирийсет, сто години труд…
И все пак аз измъкнах иззад гърба си пистолета и натиснах спусъка, осъзнавайки, че куршумът ще се движи бавно и мързеливо, като в забавен кадър от евтин екшън, оставяйки на вампирката шанса да го избегне и да убие.
Семьон се разплеска във въздуха, сякаш бе налетял на стъклена стена, плъзна се по невидимата преграда, междувременно преминавайки в Сумрака. Мечката отскочи назад — той беше значително по-масивен. Куршумът, полетял към вампирката с грациозността на водно конче, разцъфтя в пламък и изчезна.
Ако не бяха бавно разширяващите се от недоумение очи на вампирката, щях да реша, че тя самата е спуснала защитната преграда… Макар че това е привилегия само на висшите магове…
— Те са под моя защита… — разнесе се иззад гърбовете ни.
Обърнах се и срещнах погледа на Завулон.
Удивително беше, че вампирката не изпадна в паника. Удивително бе, че не уби Егор. Неуспешната атака и появата на Тъмния маг бяха много по-голяма изненада за нея, отколкото за нас, защото аз очаквах… очаквах нещо подобно още като свалих амулета си.
Не ме учуди, че той пристигна толкова бързо. Тъмните си имат свои пътища. Само че защо Завулон, наблюдателят на Тъмните, беше предпочел това малко изясняване на отношенията пред пребиваването в нашия щаб? Изгубил ли беше интерес към Светлана и надвисналия над нея вихър? Разбрал ли беше нещо, за което ние изобщо не можехме да се сетим?
Проклетият навик да се правят криви сметки! Оперативните работници са лишени от него поради същността на работата си. Тяхната стихия е незабавната реакция на опасността, схватката, победата или поражението.
Иля вече беше извадил магическия си жезъл. Неговото бледолилаво сияние беше прекалено ярко за маг трета степен и прекалено равномерно, за да се очаква внезапен изблик на сила. По-скоро самият шеф бе заредил жезъла.
Значи е предполагал?
Значи е очаквал появата на някого, чиято сила е съизмерима с неговата?
Нито Тигърчето, нито Мечката промениха облика си. Тяхната магия не се нуждаеше от приспособления, а още по-малко се нуждаеше от човешки тела. Мечката продължаваше да гледа вампирката, абсолютно игнорирайки Завулон. Тигърчето застана до мен. Семьон разтриваше кръста си и бавно заобикаляше вампирката, демонстративно разкривайки се пред нея. Той също беше предоставил Тъмния маг на нас.
— Те? — изръмжа Тигърчето.
Аз дори не разбрах веднага какво я е смутило.
— Те са под моя закрила — повтори Завулон. Беше се загърнал с безформено черно палто, главата му беше скрита под тъмен, мек кожен каскет. Магът бе скрил ръцете си в джобовете, но аз, кой знае защо, бях сигурен, че там няма нищо, нито амулети, нито пистолети.
— Кой си ти? — закрещя вампирката. — Кой си ти?
— Твоят защитник и покровител. — Завулон гледаше към мен, дори не към мен, а малко встрани. — Твоят господар.
Той какво, да не беше полудял? Вампирката не разбираше нищичко от съотношението на силите. Тя беше на ръба. Готова беше да умре… да прекрати съществуването си. Сега у нея се бе появил шанс да оцелее, но този тон…
— Аз нямам господари! — момичето, чийто живот се беше превърнал в чужда смърт, се засмя. — Който и да си, от Светлината или от Мрака, запомни това! Нямам и няма да имам господари!
Тя започна да отстъпва към ръба на покрива, влачейки със себе си Егор. Продължаваше да го придържа с едната си ръка, другата беше на гърлото му. Заложник… добър ход против силите на Светлината.
А може би и против силите на Мрака?
— Вземам ги със себе си… — Завулон гледаше непоколебимо напред. Вятърът го шибаше в лицето, но немигащите очи на мага бяха широко отворени, сякаш отлети от стъкло. — Жената и момчето са наши.