Иля тихо се засмя, вадейки от колана си още един жезъл. Този път с по-мътна светлина, очевидно го беше заредил самостоятелно.
Какво означаваше това — че е имал оръжие, настроено лично срещу Завулон? Че шефът е знаел с кого ни предстои да се сблъскаме?
Огледах покрива. На пръв поглед всичко беше под контрол. Мечката, притиснал вампирката, въодушевено я удряше с лапи, от време на време изпод него се дочуваха смътни звуци. Тигърчето се занимаваше с патрулните и по всичко личеше, че не се нуждае от помощ. Бялата кобра душеше Завулон.
Ние, общо взето, останахме без работа. Иля държеше жезъла, готов да го използва и наблюдаваше схватката, явно преценявайки в кое меле да се хвърли. Семьон, който беше изгубил интерес към вампирката, и така и не се беше заинтересувал от патрулните и Завулон, вървеше по ръба на покрива и се вглеждаше надолу. Страхуваше се от нови подкрепления на Тъмните може би?
А аз стоях като глупак с безполезния пистолет в ръка…
Сянката легна под краката ми от първия опит. Пристъпих в нея, усещайки как студът ме изгаря. Не този студ, който е познат на хората, не и онзи, който познава всеки Различен, а студът на дълбокия сумрак. Тук вече нямаше вятър, тук снегът и ледът под краката ми бяха изчезнали. Тук нямаше син мъх. Всичко беше изпълнено с мъгла, гъста, леплива, на буци. Ако можем да сравним мъглата с мляко, то това беше пресечено мляко. Враговете и приятелите — всички се бяха превърнали в смътни, едва помръдващи сенки. Само огнената кобра, сражаваща се със Завулон, си оставаше все така стремителна и ярка — тази битка се водеше във всичките слоеве на Сумрака. Представих си колко енергия е вложена в магическия жезъл и ми стана съвсем зле.
Защо, Мрак и Светлина? Защо? Нито младата вампирка, нито момчето-Различен заслужаваха толкова усилия!
— Егор! — извиках аз.
Вече започвах да замръзвам. Бях ходил само два пъти на второто равнище на Сумрака на занятия, заедно с инструктор, и предишния ден, за да премина през заключената врата. Тук не ми беше сложена защита и аз губех, с всеки изминал миг губех сили.
— Егор! — пристъпих през мъглата. Зад гърба ми се разнасяха глухи удари — змията трошеше нещо по покрива, стиснала в пастта си тяло… дори знаех чие е това тяло…
Времето тук течеше още по-бавно и имаше нищожен шанс момчето още да не е изгубило съзнание. Вървях към мястото, където той се бе гмурнал във втория слой на Сумрака и се опитвах да различа поне нещичко, но не видях тялото под краката си. Спънах се, паднах, надигнах се, застанах на колене и се озовах лице в лице с Егор.
— Добре ли си? — попитах нелепо. Нелепо, защото очите му бяха отворени и той гледаше към мен.
— Да.
Гласовете ни звучаха приглушено и тътнещо. Точно до нас се люлееха две сенки: Мечката продължаваше да разкъсва вампирката. Колко дълго бе издържала!
И колко дълго бе издържало момчето.
— Да тръгваме — казах аз, протегнах ръка и докоснах рамото му. — Тук е… тежко. Рискуваме да останем на това място завинаги.
— Нека.
— Ти не разбираш, Егор! Това е страдание! Вечно страдание — да се разтвориш в Сумрака. Ти дори не можеш да си представиш, Егор! Да вървим!
— Защо?
— За да живеем.
— Защо?
Пръстите ми отказаха да се свиват. Пистолетът стана тежък и сякаш отлят от лед. Може би щях да издържа още минута или две…
Погледнах Егор в очите.
— Всеки решава сам. Аз си тръгвам. Имам за какво да живея.
— Защо искаш да ме спасиш? — с любопитство попита той. — Необходим съм на вашия Патрул ли?
— Не мисля, че ще влезеш в нашия Патрул… — казах аз неочаквано за самия себе си.
Той се усмихна. През нас бавно претича сянка — Семьон. Забелязал ли беше нещо? В беда ли беше някой?
А аз седях тук, изразходвайки последните си сили в опити да попреча на изтънченото самоубийство на малкия Различен… който така или иначе беше обречен.
— Тръгвам си — казах аз. — Прощавай.
Сянката се вкопчи в мен, замръзна и се залепи за пръстите ми, срасна се с лицето ми. Заизмъквах се от нея с резки движения, сумракът недоволно съскаше, разочарован от това поведение.
— Помогни ми — каза Егор. Едва чувах гласа му, почти бях излязъл. Той се обади в последната секунда.
Протегнах ръка и улових дланта му. Вече усещах как нещо ме изтръгва и ме изхвърля, мъглата наоколо се топеше. И цялата ми помощ беше напълно символична, момчето трябваше да направи главното само.