И той го направи.
Изпаднахме в горния слой на Сумрака. Студеният вятър ме удари в лицето, но сега това дори беше приятно. Вялите движения наоколо се превърнаха в стремителна схватка. Сивите замъглени цветове изглеждаха ярки.
Нещо се беше променило за секундите, през които бяхме разговаряли. Вампирката продължаваше да се гърчи под Мечката… не беше това.
Змията!
Бялата кобра набъбваше, издуваше се, вече беше запълнила една четвърт от покрива. Сякаш я помпаха с въздух и я издигаха нагоре, или пък тя сама излиташе към ниското небе. Семьон стоеше до преплетените навивки на огненото тяло, приклекнал в някаква от старите бойни стойки, и от дланта му излитаха малки оранжеви топки, които удряха кълбото от бял пламък. Той се целеше не в кобрата, а в някого, който беше под нея и много отдавна трябваше да е загинал, но продължаваше да се бори…
Взрив!
Завихряне на Светлината, късове Мрак. Бях отхвърлен назад и при падането си налетях върху Егор и го повалих, но не изпуснах ръката му. Тигърчето и вещицата, разтървали, полетяха към ръба на покрива и се удариха в защитната преграда. Мечока падна встрани от вампирката — разкъсана, осакатена, но все още жива. Семьон залитна, но се задържа на крака, покри го мътно светещата леща на защитата. От покрива падна само изгубилият съзнание вещер: той счупи в движение ръждясалите пръти на оградата и полетя надолу като чувал.
Иля беше единственият, който стоеше на мястото си като закован. Не забелязах никаква защита около него, но той продължаваше да гледа с интерес случващото се, стиснал жезъла си.
А останките от огнената кобра политнаха нагоре, обсипани от светещи облачета, разпръсваха се и се стопяваха искри, излизаха лъчи светлина. Под този фойерверк бавно се изправяше Завулон, разперил ръце в сложен магически жест. В схватката той се бе лишил от дрехите си и сега беше абсолютно гол. Тялото му се беше променило, придобивайки класическите признаци на демон: матови люспи вместо кожа, неправилна форма на черепа, сплъстена козина вместо коса, тесни очи с вертикални зеници. Хипертрофиралият му член се поклащаше, от края на гръбнака му висеше раздвоена опашка.
— Назад! — извика Завулон. — Назад!
Какво ли ставаше в момента наоколо, в човешкия свят? Изблици на смъртоносна тъга и безпричинна, безумна радост, сърдечни пристъпи, нелепи постъпки, кавги между най-близки приятели, измени на верни влюбени… Хората не могат да видят случващото се, но то засяга душите им.
Защо?
Защо му е всичко това на Дневния патрул?
И в този миг изведнъж ме обзе спокойствие. Ледено, разумно, почти унасящо.
Многоходова комбинация. Ще изхождаме от предположението, че всичко случващо се става по план на Дневния патрул. Нека приемем това за даденост. А сега да свържем всички случайности, като се започне от моя лов в метрото, не, да започнем от мига, когато на младежа вампир са определили за храна девойка, в който той не е можел да не се влюби.
Мислите ми се носеха толкова стремително, сякаш бях станал инструктор по мозъчен щурм и се бях свързал със съзнанията на други хора, както постъпваха понякога нашите аналитици. Не, такова нещо, разбира се, нямаше… просто късчетата на пъзела, разбъркан върху масата, се размърдаха, оживяха и започнаха да се нареждат пред очите ми.
На Дневния патрул не му пукаше за вампирката…
Дневният патрул не би започнал конфликт заради хлапе с потенциално високи способности.
Дневният патрул имаше само една причина, за да организира подобно нещо.
Тъмният маг с чудовищен потенциал.
Тъмният маг, способен да подобри позициите им… не само в Москва, а на целия континент…
Но нали те и без това постигнаха своето, обещахме да им дадем Тъмния маг…
Този непознат маг е хикс. Единствената неизвестна в задачата. Егор можеше да се означи с игрек: неговата устойчивост към магията беше прекалено голяма за Различен-новак. И все пак момчето беше вече известна величина, макар и с неизвестен множител…
Внесен в задачата изкуствено. За усложнение.
— Завулон! — извиках аз. Зад гърба ми Егор се въртеше и се пързаляше по леда, опитвайки да се изправи. Семьон отстъпваше от мага, продължавайки да държи защитата. Иля все така безизразно наблюдаваше случващото се. Мечката пристъпваше към гърчещата се, опитваща да се изправи вампирка. Тигърчето и вещицата Алиса отново пристъпваха една към друга. — Завулон!
Демонът ме погледна.
— Знам за кого се борите!
Не, още не знаех. Само започвах да разбирам, защото пъзелът-мозайка се беше наредил и ми бе показал познато лице…
Демонът отвори пастта си — челюстите се отместиха наляво и надясно, като при бръмбар. Той все повече и повече напомняше исполинско насекомо, люспите се срастваха в единна броня, гениталиите и опашката се прибраха в тялото, от хълбоците започнаха да израстват нови крайници.