— Тогава ти… си труп.
Гласът му си оставаше същия, дори беше станал по-умислен и интелигентен. Завулон протегна ръка към мен — тя се удължаваше на тласъци, придобивайки все нови и нови стави.
— Ела при мен… — прошепна той.
Всички застинаха. Освен мен — аз пристъпих към Тъмния маг. От менталната защита, която бях укрепвал дълги години, не беше останала и следа. Не можех, по никакъв начин не можех да се възпротивя на Завулон.
— Стой! — изрева Тигърчето, обръщайки гръб на изтощената, но озъбила се вещица. — Стой!
Много ми се искаше да изпълня молбата й. Но не можех.
— Антоне… — разнесе се иззад гърба ми. — Обърни се…
Това можех да го направя. Обърнах глава, откъсвайки поглед от кехлибарените очи с вертикални зеници.
Егор стоеше на колене, нямаше сили да се изправи. Изумително беше, че все още е в съзнание… нали подхранването му с енергия отвън се беше прекратило. Същото това подхранване, което предизвикваше интереса на шефа, което се осъществяваше от самото начало. Множителят „игрек“. Въведен за усложняване на ситуацията.
От дланта на Егор висеше медната верижка с малкия костен амулет.
— Дръж! — извика момчето.
— Не го хващай! — нареди Завулон. Но прекалено късно, аз вече се бях навел, улавяйки летящия към краката ми амулет. Допирът до издялания медальон ме опари, сякаш бях хванал въглен.
Погледнах демона и поклатих глава:
— Завулон… вече нямаш власт над мен.
Демонът изрева, приближавайки се бавно към мен. Власт вече нямаше, но имаше колкото си иска сили.
— Хайде стига… — назидателно изрече Иля.
Пламтяща бяла стена разсече пространството между нас. Завулон изпищя, нахвърляйки се върху магическата бариера. Платното от чисто бяла светлина го отхвърли назад. Той смешно разтърси обгорените си лапи, вече изобщо не беше страшен, а по-скоро нелеп.
— Многоходова комбинация — казах аз. — Колко елементарно, а?
Всичко върху покрива утихна. Тигърчето и вещицата Алиса стояха една до друга, без да опитват да се нападат. Семьон гледаше ту към мен, ту към Иля и не беше ясно кой предизвиква у него по-голямо учудване. Вампирката тихо плачеше, опитвайки се да се изправи. Тя се чувстваше най-зле, беше изразходвала всичките си сили, за да оцелее в схватката с Мечката, а сега мъчително опитваше да се регенерира. С невероятно усилие тя изскочи от Сумрака и се превърна в смътен силует.
Дори вятърът сякаш утихна…
— Как да се направи Тъмен маг от човек, който е изначално чист? — попитах аз. — Как да се привлече на страната на Мрака човек, който не умее да мрази? Могат да му се подхвърлят неприятности от всички страни… не много, едва-едва, с надеждата, че той ще се озлоби… Но това не помага. Човекът се е оказал прекалено чист… прекалено чиста.
Иля се засмя, тихо и одобрително.
— Единственото, което би могла да намрази — аз погледнах Завулон в очите, където сега беше останала само чиста злоба, — е самата себе си. И ето, това е неочакван ход. Необичаен. Нека се разболее майка й. Нека девойката се самоизмъчва и презира безсилието си и невъзможността да помогне. Да я притиснем в такъв ъгъл, където може само да мрази, пък макар и самата себе си, но да мрази. Наистина, съществува вероятностно разклонение. Малък шанс, че един-единствен сътрудник на Нощния патрул, който си няма никаква представа от оперативна работа…
Краката ми се подкосиха — наистина не бях свикнал да се намирам толкова дълго в Сумрака. Щях да падна на колене пред Завулон, което никак не ми се искаше. Семьон се плъзна през Сумрака и ме подхвана за раменете. Сигурно се бе занимавал сто и петдесет години с подобни неща.
— Незапознат с полевата работа… — повторих аз. — Току-виж започне да не действа по схемата. Няма да съжалява и утешава девойката, за която съжалението е смъртоносно. Значи трябва да се отвлече вниманието му. Да се създаде ситуация, в която е затрупан с работа. За да му възложат второстепенна задача и да го вържат за нея с лична отговорност, симпатия — всичко, което им е попаднало под ръка. За това може да се пожертва и редови вампир. Нали?
Завулон започна обратна трансформация. Той стремително придобиваше предишния си скръбно-интелектуален облик.
Смешно. Защо? Аз го бях виждал такъв, какъвто стана в Сумрака, в какъвто се превърна веднъж завинаги.
— Многоходова комбинация — повторих аз. — Гарантирам, изобщо не е задължително майката на Светлана да умира от смъртоносна болест. Имало е малка намеса от ваша страна, в границите на допустимото… Но тогава и ние имаме право на намеса.