Само че ползата от стария полковник щеше да е по-малка от мухобойка в лов на слонове.
Изхвърлих глупавите мисли от главата си и отново погледнах момчето. Със затворени очи — сканирах аурата.
Резултатът беше обезкуражаващ.
Заобикаляше го преливащо се, полупрозрачно сияние. От време на време се оцветяваше в червено, на моменти в него се наливаше плътнозелено, понякога избухваше в тъмносиньо.
Рядко срещан случай. Неоформена съдба. Неясен потенциал. Момчето можеше да израсне като голям негодник, а можеше и да се окаже нищожество, празен човек, каквито всъщност са повечето на света. Всичко беше пред него, както се казва. Подобни аури са обичайни за децата до две-тригодишна възраст, но при по-големите се срещат изключително рядко.
Сега беше ясно защо Зовът е насочен именно към него. Деликатес, няма спор.
Усетих как устата ми се пълни със слюнка.
Прекалено дълго продължи всичко това, прекалено дълго… Гледах момчето — тънкото вратле под шала му — и проклинах шефа, традициите, ритуалите — всичко, от което се състоеше работата ми. Венците ми тръпнеха, гърлото ми бе пресъхнало.
Кръвта има горчиво-солен вкус, но само тя може да утоли тази жажда.
По дяволите!
Момчето скочи от ескалатора, претича през фоайето, скри се зад стъклените врати. За миг ми олекна. Забавих крачка и излязох подире му, като с крайчеца на окото си фиксирах движението му: то се вмъкна в подлеза. Вече бягаше, нещо го теглеше, привличаше го към Зова.
По-бързо!
Притичах до една от лавките, хвърлих на продавача две монети и казах, като се стараех да не показвам зъбите си:
— За шест, с халка.
Пъпчивият младеж със забавени движения — и той самият, изглежда, си пийваше по време на работа, за да се подгрее — ми подаде четвъртлитрова бутилчица. Честно ме предупреди:
— Водката не е много добра. Не е отрова, разбира се, „Дороховска“ е, но все пак…
— Здравето е по-скъпо — отсякох аз. Водката явно беше менте, но в момента това ме устройваше. С едната си ръка дръпнах халката и махнах капачето на бутилчицата, а с другата извадих клетъчния телефон и позвъних. Очите на продавача се опулиха. Отпих в движение — водката вонеше като газ, а на вкус беше още по-отвратителна, откровено менте, сигурно зад ъгъла ги бутилираха — и се затичах към подлеза.
— Слушам.
Това вече не беше Лариса. През нощта обикновено дежуреше Павел.
— Антон е. При хотел „Космос“ съм. Някъде наоколо е, в дворовете. Следвам го.
— Бригада? — в гласа му се появи интерес.
— Да. Вече разредих амулета.
— Какво се случи?
Някакъв клошар, облегнал се на стената в средата на подлеза, протегна ръка, сякаш се надяваше, че ще му дам наченатата бутилчица. Претичах покрай него.
— Това е друга история… По-бързо, Павел!
— Момчетата вече тръгнаха.
Изведнъж почувствах как нажежена игла пронизва челюстите ми. Ах ти, гадино…
— Паша, не отговарям за себе си — казах бързо и прекъснах връзката. И спрях пред милиционерски наряд.
Винаги така става!
— Сержант Камински — изрече с бързината на скоропоговорка младият милиционер. — Документите ви…
Интересно, какво възнамеряваха да ми лепнат? Пиянство на обществено място? Най-вероятно.
Бръкнах в джоба си и докоснах амулета. Топлеше съвсем леко. Но тук не ми трябваше кой знае колко.
— Няма ме — казах аз.
Двата чифта очи, оглеждащи ме в пред вкусване на плячката, опустяха, лишени и от последната искра разум.
— Няма ви тук — повториха в хор двамата.
Не разполагах с време да ги програмирам. Подхвърлих първото, което ми хрумна:
— Купете си водка и си почивайте. Незабавно. Ходом марш!
Очевидно заповедта попадна на подходяща почва. Хванати за ръце, като дечица на разходка, милиционерите рязко тръгнаха през подлеза към будките. Почувствах се леко смутен, когато си представих последствията от заповедта ми, но нямах време да оправям положението.
Изскочих от подлеза, абсолютно сигурен, че вече съм закъснял. Не, колкото и да беше странно, момчето не се беше отдалечило много. Стоеше, едва поклащайки се, на стотина метра. Това се казва способност за съпротива! Зовът звучеше с такава сила, че изглеждаше странно защо малцината минувачи не са започнали да танцуват и защо тролеите не свръщат встрани от проспекта и не се изскубват към прохода, към сладката си съдба…
Момчето се огледа. Изглежда ме видя. И бързо тръгна напред.
Край, пречупи се.
Аз поех след него, трескаво чудейки се какво да правя. Струваше си да дочакам бригадата — щеше да пътува не повече от десет минути.