— Ще можеш ли да обясниш всичко на Светлана?
— Да, навярно… Сега ще мога.
— И извинявай. Но аз използвам това, с което разполагам… Тези, с които разполагам. Вие с нея сте свързани. Обикновена мистична връзка, необяснима по никакъв начин. Няма с кого да те сменя.
— Разбирам.
Снегът падаше върху лицето ми, задържаше се върху ресниците ми, потичаше на ивици по бузите ми. Струваше ми се, че почти съм успял да замръзна, но нали нямах право на това.
— Помниш ли какво ти казвах? Че да бъдеш Светъл е значително по-трудно, отколкото Тъмен…
— Помня…
— Ще ти бъде още по-тежко, Антоне. Ще се влюбиш в нея. Ще живеете заедно… известно време. После Светлана ще продължи напред. И ти ще виждаш как се отдалечава, как кръгът, с който общува, ще се увеличава отвъд това… което ти е достъпно. Ще страдаш. Но нищо не може да се направи, твоята роля е начална. Това се случва с всеки Велик маг, с всяка Велика вълшебница. Те вървят върху телата, върху телата на приятелите и любимите.
— Разбирам, аз… всичко разбирам…
— Тръгваме ли, Антоне?
Аз мълчах.
— Тръгваме ли?
— Не закъсняваме ли?
— Засега не. Светлината си има свои пътища. Ще те преведа по пряк път, а после — после е единствено твоят път.
— Тогава ще постоя още малко — казах аз. Затворих очи, за да усетя как снежинките падат върху клепачите ми, трепетно и нежно.
— Ако знаеш колко пъти съм стоял така — каза шефът. — Ето така, гледайки в небето и молейки се за нещо… Не знам дали за благословия, или за проклятие.
Не отговорих — и сам знаех, че няма да дочакам нищо.
— Измръзнах, Антоне — каза шефът. — Студено ми е. Като на човек — студено ми е. Искам да пийна водка и да се мушна под одеялото. И да си лежа така и да чакам, докато ти помогнеш на Светлана… докато Олга се справи с вихъра. А после да си взема отпуска. Да оставя за заместник Иля, той и без това е бил в моята кожа, и да отида в Самарканд. Бил ли си в Самарканд?
— Не.
— Нищо особено, ако трябва да бъда честен. Особено сега. Нищо хубаво няма там, освен спомени… Но те са само за мен. Как си?
— Да вървим, Борис Игнатиевич.
Изтрих снега от лицето си.
Чакаха ме.
И това е единственото, което ни пречи да замръзнем.
ИСТОРИЯ ВТОРА
СВОЙ СРЕД СВОИ
ПРОЛОГ
Казваше се Максим.
Не прекалено рядко срещано име, но не и най-обикновено, като всевъзможните Сергей, Андрей и Дима. Напълно благозвучно. Хубаво руско име, макар и корените му да водят към гърците, нормандите и останалите скити.
От външността си също беше доволен. Нямаше сладникавата красота на актьор от сериал, но не и обикновено, „никакво“ лице. Красив мъж, открояваше се в тълпата. И отново — мускулест, но не прекалено, без издути вени и всекидневен фанатизъм във фитнес залите.
Така беше и с професията му — одитор в голяма чуждестранна фирма, и с доходите му — достатъчни за покриване на всички разходи, но можеше да не се притеснява от рекетьори.
Сякаш някога неговият ангел-хранител беше отредил веднъж завинаги: „Ще бъдеш малко по-добре от останалите“. Малко, но по-добре. А най-важното беше, че това напълно устройваше Максим. Да драпа нагоре, да пилее живота си заради кола с повече екстри, заради покани на приеми във висшето общество или заради излишна компания в апартамента… за какво му беше? Животът е приятен сам по себе си, а не заради благата, до които успяваш да се добереш. В този смисъл животът е пълна противоположност на парите, които сами по себе си са нищо.
Разбира се, Максим никога не се беше замислял върху тези въпроси толкова пряко. Една от особеностите на хората, успели да заемат в живота точното си място, е, че те приемат това като нещо нормално. Всичко върви така, както трябва. А ако някой не е получил своето — вината е само негова. Значи е проявил мързел и глупост. Или е имал прекалено големи претенции.
Максим страшно харесваше фразата „прекалено големи претенции“. Тя поставяше всяко нещо на мястото му. Обясняваше защо умната му и красива сестра води безсмислен живот в Тамбов със съпруга си алкохолик. Нали сама искаше нещо по-добро и перспективно… и ето че го намери. Или старият му приятел от училище, който вече втори месец е в травматологията. Искаше да уедри бизнеса си? Уедри го. Добре, че остана жив. Конкурентите му на отдавна разпределения пазар за цветни метали се оказаха културни хора…
И само в едно отношение Максим приемаше, че фразата „прекалено големи претенции“ важи и за самия него. Но това беше толкова странна и сложна област, че някак дори не му се искаше и да се замисля за нея. По-лесно бе да не мисли, по-лесно бе да се примири със странното нещо, което му се случваше — понякога през пролетта, понякога — наесен и съвсем рядко — в разгара на лятото, когато настъпваше съвсем непоносима жега, и изхвърляше от главата и благоразумието, и предпазливостта, и леките съмнения в психическата пълноценност… Впрочем Максим изобщо не се смяташе за шизофреник. Той прочете доста книги, консултира се с опитни лекари… но, разбира се, не им разказа подробностите.