Максим седеше в колата си с изключен двигател, в своята спретната, добре поддържана „Тойота“, не най-скъпият и луксозен модел, но значително по-добра от повечето коли по московските улици. Дори от няколко крачки разстояние никой не би могъл да го различи зад кормилото в утринния полумрак. Бе прекарал така цялата нощ, слушайки тихото шумолене на изстиващия двигател. Беше му студено, но не си бе позволил да пусне парното. Не му се спеше, както обикновено в такива случаи. Нито пък му се пушеше. Нищо не му се правеше, и без това му беше хубаво да си седи, ей така, неподвижно, като сянка в паркираната на банкета кола и да чака. Досадно беше единствено затова, че жена му пак щеше да реши, че е бил при любовницата си. А как да й докаже, че няма любовница, не и постоянна, и всичките му прегрешения се свеждат до обичайните курортни романи, интригите в службата и случайните професионалистки по време на командировките… и то платени не от семейния бюджет, а предоставени от клиентите. Не можеш да откажеш, ще се обидят. Или ще решат, че си хомо и следващия път ще ти докарат момчета…
Блещукащите в зелено цифри върху часовника се смениха: пет сутринта. Всеки момент чистачките ще тръгнат на работа, районът е стар и престижен, тук много строго се следи за чистотата. Времето още е хубаво, нито дъжд, нито сняг, зимата свърши, издъхна гадината, отстъпи мястото си на пролетта с всичките й проблеми и прекалено големи претенции…
Хлопна врата. На улицата излезе момиче, спря се на десетина метра от колата, нагласи чантичката си на рамото. Глупави са тези сгради — без дворове, неудобно е да се работи, а навярно и да се живее. Каква е ползата от цялата им престижност, след като тръбите са изгнили, дебелите цял метър стени са покрити с мухъл, а вероятно са се навъдили и привидения…
Максим леко се усмихна, докато излизаше от колата. Тялото му се подчиняваше с лекота, мускулите му не бяха изтръпнали през нощта, дори силата му сякаш се бе увеличила. Което беше сигурен знак.
И все пак бе интересно: дали наистина има привидения?
— Галина! — извика той.
Момичето се обърна към него. И това също бе правилен знак, иначе тя би хукнала да бяга, защото има нещо подозрително и опасно в това някой да патрулира рано сутрин до входа и да те чака…
— Не ви познавам — каза тя. Спокойно, с интерес.
— Да — съгласи се Максим. — Затова пък аз ви познавам.
— Кой сте вие?
— Съдия.
Харесваше му именно този стил — архаичен, високопарен, тържествен. Съдия! Този, който има право да съди.
— И кого възнамерявате да съдите?
— Вас, Галина. — Максим беше стегнат и делови. Вече започваше да му притъмнява пред очите, и това също бе сигурен знак.
— Нима? — тя му хвърли бърз поглед и Максим улови в зениците й жълтеникави огънчета. — А ще се получи ли?
— Ще се получи — отговори Максим, вдигайки бързо ръка. Кинжалът вече беше в дланта му — тясно и тънко острие от дърво, което някога е било светло, но през последните три години бе потъмняло и се бе навлажнило…
Момичето не издаде нито звук, когато дървеното острие влезе в сърцето му.
Както винаги, за миг Максим изпита страх, кратък и изгарящ прилив на ужас — а ако изведнъж, въпреки всичко, е сгрешил? Ако е допуснал грешка?
Докосна с лявата си ръка кръстчето, обикновеното дървено кръстче, което винаги носеше на гърдите си. И стоя така, с дървения кинжал в едната си ръка и кръстчето в другата, стоя докато девойката не започна да се променя…
Всичко стана бързо. Превръщането в животно и после отново в човек винаги ставаше бързо. За няколко мига на тротоара лежеше звяр, черна пантера със застинал поглед и озъбена муцуна, жертвата на лова, пременена със строг костюм, чорапогащи, дамски обувки… После процесът тръгна в обратна посока, като люшнало се за последен път махало.
На Максим му се стори смайващо дори не това кратко и както обикновено закъсняло превръщане, а фактът, че върху мъртвото момиче не остана никаква рана. Краткият миг на преобразуване я беше пречистил и изцелил. Останал бе само разрезът върху блузата и сакото.
— Слава на тебе, Господи — прошепна Максим, гледайки мъртвия върколак. — Слава на тебе, Господи.
Той нямаше нищо против ролята, отредена му в този живот.