Но все пак тя беше твърде тежка за него, лишения от прекалено големи претенции.
ГЛАВА 1
Тази сутрин разбрах, че пролетта наистина е дошла. Още предишната вечер небето беше различно. Над града плуваха облаци, миришеше на влажен и пронизващ вятър и неродил се сняг. Искаше ми се да се настаня удобно в креслото, да мушна във видеото касета с нещо крещящо и дебилско, тоест американско, да си пийна глътка коняк, и така да си заспя.
На сутринта всичко се промени.
С жест на опитен фокусник наметнаха над града синя кърпа, прекараха я над улиците и площадите, сякаш отмивайки последните остатъци от зимата. И дори останалите по ъглите и канавките буци тъмнокафяв сняг изглеждаха не като недоглеждане на настъпилата пролет, а като необходим елемент от обстановката. Напомняне…
Вървях към метрото и се усмихвах.
Понякога е много хубаво да бъдеш човек. Ето че вече седмица водех такъв живот: когато отидех на работа, не се качвах по-високо от втория етаж, занимавах се със сървъра, който изведнъж беше придобил куп отвратителни навици, и инсталирах на момичетата от счетоводството нови офис-програми, от които не виждахме необходимост нито аз, нито те. Вечер ходех на театър, на мач, по разни малки барове и ресторанти. Където и да е, стига само да бе шумно и многолюдно. Да бъдеш човек от тълпата е още по-интересно, отколкото просто да бъдеш човек.
Разбира се, в офиса на Нощния патрул, стара четириетажна сграда, която сме взели под наем от наша дъщерна фирма, нямаше и следа от хора. Дори трите бабички-чистачки бяха Различни. Дори младите наперени охранители на входа, чиято работа се състоеше в сплашването на дребните бандити и уличните търговци, имаха малък магически потенциал. Дори санитарният техник, класически московски санитарен техник-алкохолик, беше маг… и щеше да е съвсем нелош маг, ако не злоупотребяваше с алкохола.
Но се беше установил такъв обичай: първите два етажа да изглеждат съвсем обикновено. Тук е разрешено да влиза данъчната полиция, деловите партньори-хора, бандитите, които ни охраняват от други групировки… макар че тях ги контролира лично шефът, но защо това трябва да го знаят дребните риби?
И разговорите, които се водеха тук, бяха съвсем обикновени. За политиката, данъците, пазаруването, времето, чуждите любовни интриги и собствените похождения. Момичетата клюкарстваха по адрес на мъжете, ние не им оставахме длъжни. Започваха се романи, плетяха се интриги с цел да се навреди на прекия началник, обсъждаха се изгледите за премия.
След половин час стигнах до „Сокол“, качих се на повърхността. Наоколо беше шумно, във въздуха се носеше миризмата на автомобилни газове. И все пак — пролет.
Офисът ни е в хубав московски район. Определено хубав, стига да не правим сравнение с Дневния патрул. Но Кремъл при всички случаи не е за нас: миналото е оставило прекалено силни следи върху Червения площад и древните тухлени стени. Може би те някой ден ще се срутят. Но засега няма такива изгледи… уви, няма.
След като излязох от метрото, тръгнах пеша — офисът беше съвсем наблизо. Лицата около мен бяха добри, озарени от слънцето и пролетта. Ето защо обичам пролетта: отслабва тъжното усещане за безсилие. И изпитанията намаляват…
Един от младежите-охранители пушеше пред входа. Кимна ми дружелюбно, задълбочената проверка не влизаше в задълженията му. За сметка на това пък от мен зависеше пряко дали на компютъра в стаята им ще има достъп до Интернет и две-три нови игри, или само служебната информация и досиетата на сътрудниците.
— Закъсняваш, Антоне — небрежно каза той.
Погледнах със съмнение часовника си.
— Шефът събра всички в залата за конференции, вече те търсиха.
Ето това бе странно, обикновено не ме викаха на сутрешните съвещания. Да не се е случило нещо с компютърното ми царство? Не, едва ли, щяха да ме измъкнат през нощта от леглото, и толкоз, нямаше да е за първи път…
Кимнах и ускорих крачка.
В сградата има асансьор, но стар-прастар, и аз предпочетох да изтичам до четвъртия етаж. На стълбищната площадка на третия етаж имаше още един пост, вече по-сериозен. Дежуреше Гарик. При появата ми той присви очи и провери аурата ми и всички онези белези, които ние, патрулните, носим върху тялото си. Едва след това се усмихна:
— Хайде, по-бързо.
Вратата на залата за конференции беше открехната. Надникнах вътре — бяха се събрали трийсетина души, предимно оперативни работници и аналитици. Шефът сновеше насам-натам пред карта на Москва и кимаше, а Виталий Маркович, заместникът му по търговската част, доста слаб маг, но за сметка на това блестящ бизнесмен, говореше: