Защо ли на вампирите алкохолът им се отразява толкова зле?
Заплашителният вопъл премина в тънък писък. Вампирката започна да се върти на място, удряйки се с ръце по лицето, от което на пластове се смъкваха кожа и сурово месо. А вампирът се извърна и хукна да бяга.
Всичко се развиваше дори прекалено лесно. Регистрираният вампир не е случаен гост, с когото се налага да се сражаваш като равен с равен. Запратих бутилчицата към вампирката, след което протегнах ръка и улових послушно развилата се нишка на регистрационния белег. Вампирът се хвана за гърлото и захърка.
— Излез от Сумрака! — изкрещях аз.
Изглежда, той разбра, че работите са тръгнали съвсем на зле. Хвърли се към мен, опитвайки се да намали натиска на нишката, като в движение удължи зъбите си и се трансформира.
Ако амулетът беше зареден напълно, щях просто да го зашеметя.
А в така създалата се ситуация се налагаше да го убия.
Белегът — слабо сияещ небесносин печат върху гърдите на вампира — изхрущя, когато изпратих беззвучната заповед. Енергията, заложена от някой значително по-способен от мен, нахлу в мъртвото тяло. Вампирът все още тичаше. Той беше сит, силен и чуждите животи все още подхранваха мъртвата плът. Но не беше възможно да се противопостави на удар с такава сила: кожата започна да изсъхва и заприлича на пергамент, обвил костите, от очните кухини потече слуз. После гръбначният стълб се пречупи и гърчещите се останки рухнаха в краката ми.
Обърнах се — имаше вероятност вампирката вече да е успяла да се реанимира. Ала се оказа, че няма никаква опасност. Девойката тичаше през двора с огромни скокове. Така и не беше излязла от Сумрака и единствено аз можех да видя това разтърсващо зрелище. И кучетата, естествено. Някъде встрани истерично лаеше дребен помияр, скован хем от омраза, хем от страх — всички тези чувства, които кучешкият род отколе изпитва към живите мъртъвци.
Нямах сили да преследвам вампирката. Пресегнах се и свалих отпечатък от аурата й — изсушена, сива, утихнала. Ще я намерим. Сега вече няма как да избяга.
А къде ли беше момчето?
След излизането от създадения от вампирите сумрак, той можеше или да е изгубил съзнание, или да е изпаднал във вцепенение. Обаче него вече го нямаше в прохода. Не беше възможно да е претичал покрай мен… Изскочих от прохода в двора и наистина го видях. То тичаше едва ли не по-бързо от вампирката. Браво! Чудесно. Не се нуждаеше от помощ. Лошо бе, че видя случилото се, но кой би повярвал на малко момче? А на сутринта всичко вече щеше да е избледняло в паметта му, да се е изгладило, да се е превърнало в нереален кошмар.
Или все пак дали да догоня хлапето?
— Антоне!
Откъм проспекта тичаха Игор и Гарик, нашият неразделен дует оперативни работници.
— Момичето избяга! — извиках аз.
Гарик в движение изрита изсъхналия труп на вампира, вдигайки в мразовития въздух облак прахоляк. Изкрещя:
— Дай отпечатъка!
Изпратих му образа на бягащата вампирка. Гарик се намръщи и увеличи скоростта си. Оперативните работници се отдалечиха, увлечени от преследването. Игор подхвърли в движение:
— Заеми се с боклука!
Кимнах, сякаш се нуждаеха от отговор, и излязох от своя сумрак. Светът разцъфна. Силуетите на оперативните работници се стопиха; дори снегът, лежащ в човешката реалност, спря да се мачка под невидимите крака.
Въздъхнах и тръгнах към паркираното на банкета сиво волво. На задната седалка лежаха обикновен комплект инструменти, здрав найлонов чувал, лопата и метла. За пет минути изгребах почти безтегловните останки от вампира и скрих чувала в багажника. От малка пряспа, оставена от немарлив чистач, взех мръсен сняг, разхвърлях го из прохода, и го изпотъпках, смесвайки остатъците от тялото с мръсотията. Няма да има човешко погребение за теб, нали не си човек…
Ето че приключих.
Върнах се при колата, седнах зад волана, разкопчах якето. Беше ми хубаво. Даже доста. Старшият вампир бе мъртъв, момчетата щяха да хванат приятелката му, хлапето бе живо.
Представях си как щеше да се зарадва шефът!
ГЛАВА 2
— Пълен кич!
Опитах се да кажа нещо, но следващата реплика, рязка като шамар, ми затвори устата.
— Безвкусица!
— Но…
— Поне осъзнаваш ли самият ти грешките си?
Натискът на шефа малко отслабна и аз рискувах да вдигна поглед от пода. Предпазливо казах:
— Май да…
Обичам да идвам в този кабинет. В душата ми се пробужда нещо детско при вида на всички тези забавни нещица, които се пазят по рафтовете зад бронираното стъкло, закачени са на стените, небрежно са захвърлени върху масата, сред компютърните дискети и деловите книжа. Зад всеки предмет — от древното японско ветрило до откъснатото парче метал със закрепен за него елен, емблема на автомобилен завод — се крие някаква история. Когато шефът е в настроение, от него може да се чуе много, много увлекателен разказ.