Само че рядко го заварвам в такова състояние.
— Добре. — Той спря да се разхожда из кабинета, седна в коженото кресло, запали цигара. — Тогава докладвай.
Гласът му стана делови, в пълно съответствие с външността му. Наглед той беше към четирийсетгодишен и принадлежеше към онзи тесен кръг бизнесмени от средна ръка, на които правителството обича да възлага надежди.
— Какво да докладвам? — попитах, рискувайки да получа нова нелицеприятна оценка.
— Грешките. Твоите грешки.
Така значи… Добре.
— Първата ми грешка, Борис Игнатиевич — започнах аз с най-невинен вид, — беше, че разбрах неправилно задачата.
— Нима? — поинтересува се шефът.
— Да, аз предполагах, че целта ми е да проследя вампира, започнал активен лов в Москва. Да го проследя и… ъъъ… да го обезвредя.
— Така, така — насърчи ме шефът.
— Всъщност основната цел на задачата беше да провери доколко съм годен за оперативна работа, за действия в полеви условия. Изхождайки от неправилната оценка на задачата, а именно: следвайки принципа „разделяй и защитавай“…
Шефът въздъхна, кимна няколко пъти. Някой, който не го познава добре, би решил, че се е засрамил.
— А ти по някакъв начин наруши ли този принцип?
— Не. И поради това провалих изпълнението на задачата.
— Как го провали?
— Първо… — погледнах накриво препарираната бяла полярна сова, сложена зад стъклото на рафта. Помръднала ли беше с глава или не? — Първо похарчих заряда на амулета в безуспешен опит да неутрализирам черната фуния…
Борис Игнатиевич се намръщи. Приглади косите си.
— Добре, с това и ще започнем. Изучих образа и ако не си го поукрасил…
Поклатих възмутено глава.
— Вярвам ти. Та ето какво, подобна фуния е невъзможно да бъде премахната с амулет. Помниш ли класификацията?
По дяволите! Защо не прегледах старите конспекти?
— Сигурен съм, че не я помниш. Но това няма значение, тази фуния е извън ска̀лата. Изобщо не би успял да се справиш с нея… — Шефът се наведе през масата и с тайнствен шепот изрече: — И знаеш ли…
Слушах го внимателно.
— И аз не бих успял, Антоне.
Признанието беше неочаквано и аз не знаех какво да кажа. Убеждението, че шефът може абсолютно всичко, не бе изричано с думи от никого, но беше разпространено сред всички сътрудници на офиса.
— Антоне, фуния с подобна сила… може да бъде махната само от създателя й.
— Трябва да я намерим… — неуверено казах аз. — Жалко за момичето…
— Не е в нея работата. Не само в нея.
— Защо? — изтърсих аз и бързо се поправих: — Трябва да спрем Тъмния маг?
Шефът въздъхна.
— Възможно е да има лиценз. Възможно е да е имал право да направи проклятието… Работата не е дори в мага. Черна фуния с такава сила… помниш ли как зимата падна онзи самолет?
Потреперих. Това не беше поради наше недоглеждане, а до голяма степен пропуск в законите: пилотът, на когото бяха направили проклятие, не се беше справил с управлението и лайнерът се бе стоварил върху жилищен квартал. Което беше струвало живота на стотина абсолютно невинни хора…
— Такива фунии не са способни да работят избирателно. Девойката е обречена, но върху нея няма да падне тухла от покрива. По-скоро къщата й ще се взриви, ще започне епидемия, върху Москва случайно ще хвърлят атомна бомба. Ето къде е бедата, Антоне.
Шефът внезапно се извърна и хвърли изпепеляващ поглед на совата. Тя побърза да свали криле, блясъкът в стъклените й очи угасна.
— Борис Игнатиевич… — с ужас казах аз. — Аз съм виновен…
— Разбира се, че си ти. Спасява те само едно, Антоне — шефът се изкашля. — Поддавайки се на състраданието, ти си постъпил абсолютно правилно. Амулетът не би могъл да прогони напълно вихъра, но временно е отложил пробива на инферното. Сега разполагаме с денонощие… може би с две. Винаги съм смятал, че делата, които са необмислени, но добри, носят повече полза от онези, които са обмислени, но жестоки. Ако не беше използвал амулета, вече половин Москва щеше да е в развалини.
— И какво ще правим?
— Ще търсим момичето. Ще я охраняваме… доколкото е по силите ни. Ще успеем да дестабилизираме вихъра още един-два пъти. А междувременно ще ни се наложи да намерим мага, направил проклятието, и да го принудим да махне фунията.
Закимах.
— Всички ще участват в търсенето — небрежно изрече шефът. — Прекъснах отпуските на момчетата, сутринта Иля и Семьон ще се върнат от Цейлон, към обед ще пристигнат и останалите. Времето в Европа е лошо, помолих колегите от европейското бюро за помощ, но докато разпръснат облаците…