Мълчах. Какво можех да отвърна. Човекът си изплакваше душата и болката. Извадих диска с музиката и му го подадох. Нещо трепна в погледа му, омекна, усмихна се.
— Знаех си аз, предчувствах, че нещо кроиш.
— За самотните и носталгични нощи е това. Нали харесвахме една и съща музика. Ако съм се престарал ще ме извиниш. Знаеш ли приятел, остави тоя „черен“ рап. Това нашето, старото е много по-добро.
Стисна ми ръката развълнуван, преглътна и не отговори. Някаква буца бе заседнала на гърлото му.
— Ще пием ли по още една бира? — каза след няколко минути мълчание.
— Благодаря! Стига ми! Язвата нещо започна да се обажда.
— И при мен има язваджии. Като си дойдат в България ще се съсипят да пият лекарства и нищо не им помага. Върнат ли се в Сенегал и се оправят. Питаш ли се защо е така? Защото тук се ядат боклуци а не храна. Колбасите ги пълнят със соя, карантия и подправки а не с истинско месо. Здрав човек ако ги яде и той ще се поболее. Така е тук! Както си го помня. Всичко е менте! И животът на народа го направиха менте. Мамицата им…
Бирата беше изпита. Навън падаше зноен юлски мрак. Трябваше да го оставя за да се сбогува с близките си. След шест часа е нощният му полет за Дакар.
Стиснах ръката му. Изправихме се. Дископатията пак го бе сковала. Болезнена усмивка се мярна на лицето му. Тръгна неуверено, а след това някак с напрегнато усилие. Нямаше изход. Трябваше да се печелят пари, за семейството, за внучето, за неопределеното и неясно бъдеще.
— Пази си здравето! — успях да промълвя.
Дожаля ми за моя приятел. Дожаля ми за всички мои изстрадали сънародници раздаващи силите и здравето си по чуждите земи. Дожаля ми и за самия себе си, за жалкия живот който ми беше наложен. Не беше живот! Беше жалко съществуване!
Нямаше какво повече да си кажем. Разделихме се по мъжки, без обръщане назад. Така както беше в миналото. Така се разделят приятелите.
След няколко часа, тоя добър мой приятел щеше да полети с модерния въздушен лайнер за Дакар.