— Ей, ти там! Слушай! Господи, само да можех да те унищожа! Но как? Ти си само глас. Да можех да ти покажа колко самотни бяха тези години. Престани, унищожи се! Да знаеше само какво е да се промениш от това, което си ти, до това, което съм аз днес, тук, сега, на този край на телефона.
— Изключено! — изсмя се някъде отдалеч гласът на младия Бартън. — Не мога да ти кажа дали изобщо някога ще получиш това повикване. Всичко е техника. Ти говориш със записи, нищо повече. Сега е 2037 година. Шестдесет години от твоето минало. Днес на земята избухна атомна война. Всички колонии бяха извикани от Марс и всички заминаха с ракетите. Мен ме забравиха.
— Спомням си — промълви старецът.
— Сам на Марс — изсмя — се младият глас. — Месец, а може би и година, но какво от това? Имам храна и книги. В свободното си време направих колекция от записи. Десет хиляди думи, реплики с моя глас, свързани с телефонни системи. През следващите месеци ще ти се обаждам и ще има с кого да си говоря.
— Да.
— След шестдесет години моите собствени записи ще ми се обаждат. Не вярвам, разбира се, че тогава още ще бъда на Марс и това е просто една моя хубава шега, нещо да си запълвам времето. Наистина ли си ти, Бартън? Наистина ли съм аз?
От очите на стареца бликнаха сълзи.
— Да.
— Аз направих хиляди Бартъновци, записи, реагиращи на всякакви въпроси, в хиляди марсиански градове. Цяла армия от Бартъновци по целия Марс, докато чакам корабът да се върне.
— Глупак — старецът уморено поклати глава. — Ти чака шестдесет години. Ти остаря в чакане, винаги сам. И сега ти си станал аз и пак си сам в пустите градове.
— Не се надявай да ти съчувствам. Ти си като скитник в чужда страна. Аз не мога да бъда тъжен. Аз съм жив, когато правя тези записи. И ти си жив, когато ги слушаш. И ние не можем да се разбираме един друг. Нито можем един друг да се унищожим, макар че разговаряме двамата — единият като автомат, другият — топло и човешки. Аз съм човек сега. Ти ще бъдеш човек по-късно. Това е лудост. Аз не мога да плача, защото не познавайки бъдещето, мога да бъда само оптимист. Тези скрити записи оживяват само при емоционален стимул от твоя страна. Можеш ли да искаш от един мъртвец да плаче?
— Престани! — извика старецът. Усети познатото пъплене на болката. Мрачина и гадене се надигнаха в него. — Боже мой, ти си бил безсърдечен. Махни се!
— Бил съм ли, старче? Аз съм. Докато тези ролки се въртят, докато броячи и тайни електронни очи четат, подбират и подреждат думите, които трябва да ти изпращат, аз ще бъда млад и жесток. И ще продължавам да бъда млад и жесток дълго след твоята смърт. Дочуване.
— Почакай! — извика старецът.
Телефонът щракна.
Дълго време Бартън държа слушалката в ръка. Сърцето му се сковаваше от остра болка.
Каква лудост е било това. Колко глупави, нелепи и екзалтирани са били онези начални самотни години в младостта му, когато инсталираше телефонните мозъци, записите и програмираше повикванията.
Телефонът иззвъня.
— Добро утро, Бартън. Обажда се Бартън. Седем часът е. Ставай и се радвай на живота!
Пак!
— Бартън? Обажда се Бартън. На обед имаш да ходиш до град Марс да инсталираш телефонен мозък. Рекох да ти припомня.
— Благодаря.
Телефонът!
— Бартън? Бартън е. Не искаш ли да обядваме заедно? В ресторант „Ракета“?
— Добре.
— Довиждане. До скоро виждане.
Ззззънннн!
— Ти ли си, Бартън? Хрумна ми да ти се обадя. Горе главата и тъй нататък. Утре следобед трябва да пристигне да ни вземе спасителният кораб.
— Да, утре, утре, утре, утре.
Изщракване.
Но годините изгаряха една по една, оставаше само димът. Бартън бе обезгласил коварните телефони и техните уместни, винаги уместни остроумия. Трябваше да му се обадят чак като навърши осемдесет, ако дотогава е още жив. И ето днес телефонът звъни, миналото диша в ухото му, шепне, припомня.
Телефонът!
Остави го да си звъни.
Няма да вдигам, помисли си той.
Звън!
Там въобще няма никой, помисли той.
Звън!
Все едно със себе си да говориш, помисли той. Само че по-друго. Господи, колко по-различно!
Усети, че ръката му вдига телефона.
— Здравей, стари Бартън, тук е младият Бартън. Днес навърших двадесет и една! През последната година монтирах телефонни мозъци в още двеста града. Целия Марс съм заселил с Бартъновци!
— Да. — Старецът си припомни онази нощ преди шестдесет години, когато сновеше из сините хълмове и железните долини с камион, пълен с разни машинарии, подсвиркваше си и бе щастлив. Още един телефон, още една връзка. Да правиш нещо. Нещо умно, хубаво и тъжно. Скрити гласове, скрити, скрити. В онези младежки години, когато смъртта не бе смърт, времето не бе време, а старостта бе слабо ехо от дългата пещера на предстоящите години. Този млад идиот, този садистичен глупак хич не се е замислял, че един ден ще жъне каквото е посял.