— Снощи — продължи Бартън, който бе на двадесет и една — седях сам в едно кино в пустия град. Пуснах си един стар филм на Лаурел и Харди. Боже, колко се смях!
— Да.
— Хрумна ми една идея. Записах гласа си хиляди пъти на лента. Като я включа на различни места из града звучи, сякаш има хиляди души. Утешителен шум, шумът на тълпа. Записах по същия начин и врати, които се затръшват, детски песни, записи от музикбоксове, всичко с часовников механизъм. И ако само слушаш, без да гледаш през прозореца, всичко е добре. Но погледнеш ли, илюзията пропада. Струва ми се, че почвам да се чувствам самотен.
— Това е първият признак — забеляза старецът.
— Какво?
— За пръв път признаваш, че си самотен.
— Опитах и с миризми. Вървя си по празните улици и от къщите лъха миризма на бекон, яйца, шунка или филе. И пак чрез скрити механизми.
— Лудост.
— Не, самозащита!
— Уморен съм — и старецът внезапно затвори телефона. Не можеше да издържа повече. Миналото го задушаваше…
Олюлявайки се, той се спусна по стълбата и излезе.
Градът бе тъмен. Вече не горяха червените неони, нямаше музика, нито се рееше мирисът на готвено. Отдавна бе изоставил илюзиите на механическата лъжа. Чуй! Не са ли това стъпки? Помириши! Не е ли това ягодова торта? Беше прекратил всичко.
Тръгна към канала, където звездите се отразяваха в тръпнещата вода.
На дъното като рибни пасажи ръждясваха роботите, които той бе конструирал през онези години, за да насели Марс; после, схванал ужасѐн безумието на тази идея, той им бе дал команда: леви-десни! — да се хвърлят в дълбините на канала. Те избълбукаха като празни бутилки и потънаха. Той ги бе убил и не изпита никакви угризения на съвестта.
В една тъмна вила едва чуто иззвъня телефон.
Той отмина. Телефонът млъкна.
В друга вила пред него отново иззвъня телефон, сякаш знаеше, че той ще мине оттам. Затича. Звънът остана зад него. Само за да го пресрещне друг звън, сега от тази къща — после от онази, после следващата и онази там! Забърза още повече. Нов телефон!
— Добре — изхриптя той уморено. — Идвам!
— Здравей, Бартън.
— Какво искаш?
— Самотен съм. Аз живея само когато говоря. Затова трябва да говоря. Не можеш завинаги да ми затвориш устата.
— Остави ме на мира! — ужасено извика старецът. — Ох, сърцето ми!
— Тук е Бартън, на двадесет и четири години. Минаха още две години. В очакване. И съм още малко по-самотен. Четох „Война и мир“, пих шери, ходих по ресторанти и сам си бях и готвач, и келнер, и се развличах. Тази вечер ще играя в една пиеса в „Тиволи“ — Емил Бартън в „Безплодните усилия на любовта“ и сам ще изпълнявам всички роли, някои с перука.
— Престани да ми се обаждаш или ще те убия!
— Ти не можеш да ме убиеш. Трябва преди всичко да ме намериш!
— Ще те намеря.
— Но си забравил къде си ме скрил. Аз съм навсякъде — в къщи, кабини, кантони, кабели, подземници! Е, какво, опитай! И как ще го наречеш? Телеубийство? Или самоубийство? Ти си завистлив. Завиждаш ми, че съм само на двадесет и четири години, с блестящи очи, здрав, млад! Добре, старче, това е война! Между нас. Между мен. Ние сме цял полк от всички възрасти срещу теб, истинския. Е, какво, хайде обяви ни война!
— Ще те убия!
Щрак. Тишина.
Той изхвърли телефона през прозореца.
В среднощния студ автомобилът прекосяваше дълбоката Долина. На пода до краката на Бартън имаше пистолет, пушка, динамит. Ревът на колата отекваше в дребните му уморени кости.
Ще ги открия, мислеше си той, и ще ги унищожа до един. О, господи, как можа да ми стори това?
Спря колата. Късните луни заливаха странен град. Въздухът бе неподвижен.
Държеше пушката в замръзналите си ръце. Огледа стълбовете, кантоните, кабините, къде в този град бяха скрити гласовете? В тази разпределителна кутия? Или в онази там? Толкова отдавна беше. Диво се озърташе насам-натам.
Вдигна пушката.
Кутията се разби от първия изстрел.
Всичките, помисли си. Всички кули в града ще срина. Но съм забравил вече. Много време мина.
Колата минаваше по безмълвните улици.
Иззвъня телефон.
Погледна към пустия дръгстор.
Телефон.
С пистолета простреля ключалката на вратата и влезе.
Щрак.
— Здравей, Бартън! Само да те предупредя. Не се опитвай да сринеш всички кули и да вдигнеш всичко във въздуха. По този начин сам си затягаш примката. Представи си, че…