Автоматичните слушалки се изпружиха. Залата се завъртя пред очите му.
— Бартън! Бартън! Бартън!
Той сграбчи телефона, затисна с длан слушалката, но тя и сега му се изсмя. Той блъсна апарата, ритна го, заизвива горещата жица като змия в пръстите си, скъса я. Телефонът падна в треперещите му крака.
Разби други три телефона. Внезапно настана тишина.
В този миг тялото му сякаш откри нещо, което дълго бе пазило в тайна и то се разля по уморените му кости. Клепачите му се отпуснаха увехнали. Устата му пресъхна. Ушите омекнаха като восък. Вдигна ръце към гърдите си, падна възнак и утихна. Дишането му замря. Сърцето му спря.
След дълга пауза иззвъняха останалите два телефона.
Някъде нещо щракна. Двата гласа бяха свързани един с друг.
— Здравей, Бартън ли е?
— Да, Бартън.
— Аз съм на двадесет и четири години.
— А аз — на двадесет и шест. И двамата сме млади. Какво става?
— Не знам. Слушай.
Безмълвната стая. Старецът лежеше неподвижен на пода. През счупения прозорец нахлуваше вятър. Хладно беше.
— Можеш да ми честитиш, Бартън, днес е двадесет и шестият ми рожден ден!
— Честито!
И гласовете запяха за рождените си дни и песента се зарея през прозореца тихо, тихо към мъртвия град.