Те изроптаха, но се подчиниха. Брин прегледа пръста на Адам, видя, че подутината е спаднала, само малко червено петънце напомняше къде е имало „боц-боц“. А и Адам беше почти заспал, когато тупна на възглавницата, значи се оправяше.
След като целуна момчетата за лека нощ, Брин нахлузи старо трико, чорапогащник и калцуни и изтича надолу по стълбите. Можеше да направи някои упражнения за гъвкавост и същевременно да чуе новините.
На екрана се появи вдъхващият доверие метеоролог, който съобщи, че през деня ще има затопляне, но нощите ще останат студени. След това се появи говорителят и съобщи за млад политик — Дърк Хамърфийлд, който започвал кампанията си за американския сенат в Тахо.
Докато разтягаше краката си, Брин разсеяно гледаше. Мъжът имаше енергичната усмивка на млад Кенеди. Беше среден на ръст, с красива коса в пясъчен цвят и сини очи.
Вероятно ще получи много гласове, помисли си, свивайки рамене. Може би дори нейния. Брин легна по корем, опъна крака и изведнъж се вцепени. Темата отново се беше сменила. Думата имаше красива говорителка; в левия ъгъл на екрана се появи образ на мъж.
Лий Кондър.
Брин не чуваше какво се говори; образът я беше хипнотизирал. Също очите на златни точки, които приковаваха, дори на снимка.
Може би, опитваше се тя да анализира, очите му са приковаващи, защото са толкова тъмни — като се изключат златистите отблясъци. Или може би защото лицето му е интересно. Високо, широко чело. Тъмни, добре очертани, извити вежди. Прав — ужасно прав — нос. Високи скули. Твърда, грубовата, четвъртита челюст. А устата му… дори на снимка, сякаш помръдваше. Очевидно лесно можеше да се усмихва, но и да стиска устни в гримаса на решителност и целеустременост… или гняв.
Косата му беше гарваново черна — не много дълга, по-скоро приличаше на бизнесмен, отколкото на рок звезда. Може би не на бизнесмен. По-скоро на леяр. Дори на снимката в него имаше нещо, което говореше за жилавост, всемогъщество и безстрашие. Нещо, което, както Барбара беше намекнала, го правеше почти неудържимо мъжествен, още повече че беше нещо, което той нямаше вид да осъзнава…
Разказът изведнъж изчезна в ефира и се появи реклама на опаковки за сандвичи.
Брин рязко смени смешната си поза и отпусна мускулите си от напрежението. Никога не съм го срещала, напомни си тя.
Но и след като свърши упражненията си, взе душ и си легна, не можа да престане да мисли за него.
И да се чуди как ли изглежда.
А дали ще успее да успокои смущаващата тръпка, която запрепуска по гърба й, когато видя златото в тъмните му очи?
Няма значение, успокояваше се тя. Той едва ли ще ме забележи, с другите там…
При тези думи заспа.
Но надеждата й се оказа напразна във вторник, след като беше прекарала едва петнадесет минути във Фултъновата къща.
Безгрижно си бъбреше с Барбара, докато двете правеха загряващи упражнения, когато приветливият хореограф издърпа Барбара. След няколко мига Барбара и хореографът се върнаха, връхлетяха отгоре й и възбудено я издърпаха.
— Казва, че те намира за съвършена — започна Барбара.
— Това, разбира се, означава повишение на заплатата ти — намеси се хореографът.
— И малко допълнителна работа.
— Лий сам ще ти обясни.
Тя изведнъж установи, че стои пред него, без дори да е забелязала кога е влязъл. Барбара въодушевено я представяше, а той неопределено се усмихваше и почти не обръщаше внимание на думите й.
Очите му — в странен лешников цвят, отбеляза тя, жълто-зелени зеници, махагонови по краищата, бяха вперени в нея. Обхождаха я от глава до пети, движеха се бавно, спираха се на нейните.
— Брин Келър? Значи вие сте фотографът. Приятно ми е да се запознаем.
Ръката му улови нейната. По дланта му имаше големи мазоли. Широка — тя изцяло обгръщаше тънките й пръсти.
И гореща…
Сякаш пареща енергия се разливаше по тялото му, превръщаше се в гориво, в действащ вулкан; силата на този мъж бе измамно овладяна, като покрит със сняг планински връх под синьото небе…
Този огън тръгна по гърба й.
Тя издърпа пръстите си — по-скоро ги отскубна — от неговите. И отстъпи крачка назад.
— Да, аз съм Брин Келър. Ако ми обясните какво искате, ще ви кажа дали мога или не.
Лед… Нямаше по-добро определение за гласа й. Всъщност не искаше да бъде студена, но…
Беше студена до степен на грубост.
Златистите очи се присвиха, едва забележимо. Гласът му прозвуча бавно, провлачено.
— О, напълно съм сигурен, че ще можете, госпожице Келър. Напълно. Тони ще ви обясни концепцията.
Обърна се и се отдалечи.
Втора глава
Момичето заинтригува Лий Кондър още при първата им среща.