Лед… и огън.
Сега, застанала пред него, изглеждаше дори още по-съвършена. Оттенъкът на косата й — нито чисто махагонов, нито чисто червен — нещо по-дълбоко и от двете, го накара да си помисли за най-горещия, най-дълбокия пламък на бушуваща огнена стихия. Беше прибрана на тила й, само няколко заблудени кичурчета се къдреха на челото й. Очите й бяха лимоненозелени и леко извити, като на котка. И също като косата й, въпреки студенината, която излъчваха, напомняха за огън. За най-дълбокия, скрит огън.
Когато говореше, думите й бяха нежни, добре модулирани, но изпращаха нов пристъп от студен вятър във въздуха между тях, колкото и нежно да звучаха, те бяха резки и неподправено груби.
Поведението й го предизвикваше да й зашлеви плесница.
Усмихна се. И спокойно отговори. Не беше сигурен какво беше казал, дори какво тя му беше казала. Нямаше значение. Тя щеше да изиграе идеалната Лорена. Колкото си искаше и докогато си искаше можеше да го ненавижда, но нямаше да я остави да му пречи на работата.
Ала щом се обърна, се почувства по-смутен, отколкото искаше да си признае. Може би не го харесваше, защото беше рок изпълнител? Или защото знаеше за произхода му? Може би тя беше пра-пра-правнучката или нещо такова на генерал Къстър, помисли си той нетърпеливо. Е, нямаше да допусне това да му повлияе. Просто щеше да я остави на мира.
Лий внезапно се усмихна, докато се изкачваше по стълбата. Чу Тони да й разяснява концепцията на клипа. Очевидно щеше да захапе — той плащаше добре.
Нотка на злорадство задълбочи усмивката му.
Дошла е само заради парите. Добре, ще й даде възможност да спечели добре.
Трафикът обратно към града беше натоварен и при всяко струпване на калници Брин проклинаше Кондър и безбройните му дубли.
Тони Асп й обясни всичко; песента „Лорена“ е балада, написана и станала популярна през Гражданската война. Вече имаше филмирани сцени, в които сините срещат сивите. В нейните сцени във Фултъновата къща щеше да има бал, на който един завърнал се войник открива, че неговата Лорена се е омъжила за друг. Следва сцена, забулена в мъгла, в която войникът си представя какво би искал да направи: да отвлече Лорена и да я принуди да си спомни клетвите си за вярност.
Всъщност той ще си тръгне, разбрал, че обстоятелствата са променили всичко и за двамата.
Главната сцена с Лорена трябва да се изиграе на стълбата. Тя ще се опита да избяга от гнева му, но той ще я издърпа назад в прегръдките си и ще я понесе през мъглата.
— Екранно време не повече от минута и половина — й беше казал Тони. — Но не бива да има и една погрешна стъпка. Не бъде ли изпипано докрай, целият ефект ще се загуби. Ще бъдеш в автентичен костюм за времето, и трябва да се движиш като перушина. Главната отговорност ляга върху теб. Лий е нещо като гимнастик, но не е танцьор. Първо ще участваш в шотландския танц, който някога се е изпълнявал във Вирджиния, а сега, се върни с останалите. Ще започнем репетиция с групата. Когато те почиват, ще работиш над твоята роля.
Репетицията с групата за усвояване на движенията трая близо четири часа. И повторение, след повторение, докато започнаха да се синхронизират…
— Изглеждате изморена, госпожице Келър — извика я Тони в паузата. — Починете си пет минути.
Пет минути значеха пет минути — до секундата. Сетне започна с Тони по стълбата. Четири стъпки, завъртане, падане. Не, опитайте малко по-високо. О, не се безпокойте за Лий. Няма съмнение, че ще ви улови…
След това отново в групата и още три часа изнурителна репетиция…
Толкова се беше потила, че сега се чувстваше като солена близалка за цяло стадо говеда.
А което бе най-лошо, Кондър беше там през цялото време и наблюдаваше. Тихо даваше идеи на Тони. Стоеше настрана със скръстени на гърдите ръце или пъхнал длани в джобовете. Беше със сини джинси и разкопчана синя работна риза. Ако си беше завързал и цветна кърпа на челото си, лесно можеше да си го представи препускащ на петнист кон, надаващ боен вик и полетял към града, за да го изгори…
Когато закъсняваше, училищният автобус на Брайън и Кийт ги откарваше до дневната детска градина на Адам, така че се налагаше само веднъж да спира. Момчета бяха изморени и вече хленчеха.
— Кийт ме настъпи! — проплака шумно Адам.
— Той ме удари! — протестира Кийт.
— Не съм! Беше случайно!
— Не беше случайно.
— Видях те! — намеси се Брайън. — Не беше случайно.
— Престанете! — отразя ги Брин. — Престанете и тримата. Влизайте в колата!
Би трябвало с това всичко да свърши, но, изглежда, поради горещината и състоянието й на непрекъснато раздразнение и изтощение, тя отново се скара на Кийт, когато влизаха в комбито.