Выбрать главу

— Кийт! По дяволите, влизай и закопчавай колана. Мотаеш се вече цели пет минути.

Хлапето избърза към мястото си отзад, щракна колана и я погледна обидено. Обикновено децата се биеха като кучета и котки, но сега се бяха съюзили срещу общия враг — нея. Три чифта зелени очи се впериха в нея в безмълвен упрек; и трите малки устички бяха свити във враждебно мълчание.

Брин не каза нищо, но докато заобикаляше, за да седне на шофьорското място, обзе я чувство на вина. Като завъртя ключа на стартера, обърна се и намръщено погледна към Кийт.

— Извинявай, Кийт, имах лош ден. — Това не е извинение, напомни си тя. Особено за „по дяволите“. Щом тя го казваше, и децата ще го казват.

Той я удостои с половин усмивка и тя въздъхна.

— Как мина плуването днес, Адам?

— Не ми хареса! — отговори най-малкият й племенник, който седеше до нея и мачкаше носа си. — Господин Бийкън се опита да ме удави!

— Не се опитва да те удави, а се опитва да те научи. Кийт, как се справи с теста по правопис?

Кийт се зае да обяснява, докато тя известно време го слушаше да бръщолеви, без да го чува. Изведнъж чу нещо: мъртвата тишина в колата.

На следващата червена светлина огледа лицата им. Отново я гледаха с упрек.

— Какво ти става, лельо Брин? — Брайън, говорителят на групата, я попита.

— Нищо, нищо — отговори тя бързо. Някой й свиреше; не беше забелязала смяната на светлината. — По дяволите! — промърмори тя, този път изруга под носа си.

— Лельо Брин… — настоя Брайън.

— Наистина, момчета, няма нищо. Съвсем нищо. Само глупав, червенокож тамтамист.

— Червенокож тамтамист?

— О, Боже! — въздъхна Брин. Какво каза? Пред децата… — Никой, миличък. Нищо не съм казала. — Всички я наблюдаваха; усещаше го. — Наистина, моля ви, бях ужасна и не исках да го кажа, бях просто ядосана и объркана, затова търсех да кажа нещо, което да прозвучи оскърбително. Нали разбирате?

— Естествено. Но татко все повтаряше, че по-добре да замълчиш, щом не можеш да кажеш нещо хубаво. Нали така?

— Нещо такова — нервно измърмори Брин. — Но е малко по-дълбоко от това. Няма нужда вие да… да… — Спря се, искаше й се да беше помислила, преди да заговори. — Не трябва никога да атакувате някого заради това, което представлява, просто защото ви е ядосал.

— Разбирам — мъдро се съгласи Брайън, кимайки. — Не е трябвало да казваш, че човекът е глупав червенокож тамтамист, защото си била ядосана.

— Точно така — каза Брин.

— Какво е това червенокож тамтамист? — попита Кийт.

— Първите заселници са нарекли „червенокожи“ американските индианци — Брайън го образоваше. — Не си ли спомняш „Рин Тин Тин“? — попита го той нетърпеливо.

На Брин й се искаше да пропълзи под седалката. Какво щеше да си помисли за нея Джеф, който не понасяше никаква невъздържаност, и за начина, по който възпитава децата сега?

— Брайън! — обади се рязко, засрамена, но с надеждата, че ще я разберат. — Твърде много време прекарваш пред телевизора, Кийт.

— Лошо ли е да си индиански тамтамист? — невинно я прекъсна той.

— Не! — въздъхна Брин. — О, моля ви! Нека забравим за това. И помнете: ако не можеш да кажеш нищо хубаво, не казвай нищо. Сгреших, много сгреших, не исках да кажа това, което казах. — Бързо продължи. — Аз… Участвам във видеоклип.

— Охо! — каза Кийт. — Имаш предвид като по Ем Ти Ви?

— Да, като по Ем Ти…

— Охо! — Брайън се надигна и наведе, колкото може, напред.

— За кого, лельо Брин?

— Лий Кондър.

— Аха! — Дори Адам този път развълнувано се обади.

Брайън се обърна към Кийт.

— Госпожа Лоу ни каза да гледаме последния му видеоклип, ако искаме да видим идеално възпроизведени Средните векове!

— Чудесно — Адам се опита да наподоби интонацията на по-големия си брат.

— Идеално — промълви Брин. — Всичко е просто идеално!

Беше почти седем, преди да се добере до вкъщи и почти девет, преди да нахрани, окъпе и сложи децата да спят.

След това трябваше да прекара още един час в тъмната стая. Беше подготвила лента със снимки за рекламна диплянка за Тахо и едва след като беше подбрала пет кадъра от пробните, бяха решили, че искат друга група животни. Но диплянката можеше да й донесе още работа в бъдеще и тя предпочиташе да преглътне капризите на шефовете на рекламната компания.

Поне, когато накрая си легна, не я нападнаха сънища или видения на странни тъмни очи. Изтощена, потъна в дълбок сън, и момента, в който главата й докосна възглавницата.

Срядата мина по-зле и от вторник.

Пристигна в девет сутринта, така, както Тони Асп я беше помолил, преди да си тръгне предишната вечер.