Когато влезе, първо реши, че къщата е празна и се почувства странно. Сякаш се беше върнала назад във времето. Огромният полилей грееше в танцувалната зала и осветяваше поразителния мраморен под и красиво изваяния перваз на стената, който контрастираше с леко нашарения тапет. Стълбата се извиваше в мъгляв мрак и за минутка се почувства така сякаш бе нахлула в друг живот.
Внезапно гръмналата музика я накара като ракета да отскочи от мястото си; сърцето й забави бесния си ход, щом разбра, че е пуснат магнетофона. Лента с Лий Кондър и групата му в изпълнение на „Лорена“.
Започваше с барабан като рок, но имаше и нещо друго, създаваше представа за мъже, отиващи на война. Присъедини се цигулка. След това тихо се включи клавир.
И след това проехтя гласът на Кондър.
Беше уникален звук. Леко дрезгавият му тенор, сякаш искаше да проникне дълбоко в душата ти със стържещото си звучене.
Нервите на Брин се изопнаха повече от всякога. Почувства, че сякаш с гласа си, също като с очите си, иска да открие тайните й. Подобно на инструмент, който може да разголи, да открие сърцето и мозъка й и да я остави гола и уязвима.
Песента беше хубава. Когато други гласове се присъединиха към неговия в припева, внезапно усети как очите й запариха от прилива на сълзи. Всичко можеше да се изживее — намерената любов, загубената любов, мъдростта и тъгата на примирението.
— Брин, вече си тук. Чудесно!
Тони слизаше по стълбите с магнетофон в ръка.
— Представяш ли си го, когато всичко бъде готово? — попита той приветливо. — Ще бъде чудесно. Просто чудесно!
Брин се насили леко да се усмихне.
— Сигурна съм.
— Остави си чантата, скъпа, и загрей. Ще бъда готов долу след няколко минути.
Брин послушно се подчини, като хитро си помисли, че не й трябваше много да загрява. Те толкова я „бяха загрели“ вчера, че сега можеха да я разтягат и огъват в продължение на години.
Все пак знаеше колко е важно да пази мускулите и ставите си от травми, затова бързо се зае с обичайните упражнения. Сгъваше и разтягаше, след това на земята продължи да разтяга. Стана, разсеяно изтупа ръцете в бедрата си и направи няколкото крачки до стълбата.
— Готова съм, Тони — обърна се тя към хореографа.
— Добре. Започваш от самото начало, хубаво и бавно — й каза той с усмивка. — Днес ще работиш с Лий, не с мен.
— Лий? — Не можа да скрие тревогата, която прозвуча в гласа й.
— Да, госпожице Келър. С мен.
Не го беше забелязала; нямаше ни най-малка представа, че е някъде наоколо.
Но беше. Бавно слизаше по стълбата. Движенията му бяха невероятно тихи, което напълно обясняваше защо не го беше чула, идваше й да му изкрещи. Очевидно е бил там през цялото време. Наблюдавал я е. Не тайно, открито. Не беше разбрала…
Не беше усетила присъствието му. И сега изведнъж й дойде много.
Слисано впери поглед в него, докато той продължи да слиза, за да се срещне с нея. Беше с плетена риза „Айзод“ с къси ръкави. Кафяво — зеленикавият й цвят, подсилваше златистия блясък на очите му. Ръцете му бяха голи и бицепсите му издаваха жилава мускулеста сила. Ризата прилепваше към тялото му, към стегнатата, плоска, широка талия, към триъгълника, който образуваха гърдите и раменете му. И този път Барбара беше права: отдалеч изглеждаше слаб, но колкото повече се приближаваше, толкова повече се усещаше силата на конструкцията му.
Тя продължаваше да гледа нагоре, когато той стъпи на последното стъпало. Извисяваше се с цяла глава над нея. И когато се озова там, точно пред нея, пак го усети, но и го видя. Одеколонът му много деликатен, й напомни за хладна, мъглява гора. Беше приятен, съблазнителен…
Но и толкова заплашителен като горещото чувство за потискана енергия, което създаваше около себе си.
— Добро утро, госпожице Келър.
Звукът на гласа му като острие на бръснач премина по вените й. Полазиха я студени тръпки.
— Добро утро.
— Тони вече ми обясни всичко, едно бързо завъртане и да видим къде има проблеми. Харесва ми идеята за петте стъпала — ако можете да се справите с разстоянието. Уверявам ви, че ще ви уловя, когато падате.
— Добре — отсече Брин.
— Тони?
— Готов съм. Първо тръгнете отдолу по стълбата. След това ще опитаме с музика.
Предишния ден беше толкова лесно. Днес, в момента, в който Лий й хвана ръцете, й се прииска да се отскубне и да избяга от него. Неспокойно се загледа в пръстите, които леко я придържаха. Бяха бронзови от слънцето, дълги, ноктите — заоблени и чисти. Улови се да мисли, че безспорно бяха ръце на мъж.
— Когато сте готова, госпожице Келър.
Погледна го в очите. Отново видя златото, дълбок, разпален огън пламна в душата й. Той се забавляваше с нея. Видя как устните му леко се извиха в подигравателна усмивка.