Злополука… Злополука… за какво говореше проклетникът? Лий се замисли. Гневът му се надигна и той изръмжа.
— Господ да ти е на помощ, ако е ранена, ще те намеря. Ще те скалпирам, жив ще те одера, ще те разкъсам на парчета…
— Затварям, червенокожецо. Някой може да се опита да ти се обади.
Телефонът замря в ръката на Лий. Паника звучеше в гласа на Барбара, когато се изправи пред него.
— Какво се е случило? Лий? Какво се е случило?
Той бурно разтресе главата си към нея, лицето му се сбърчи в застрашителна гримаса, докато сочеше към децата, които продължаваха оживено да си бъбрят над сладоледа. Адам вече беше знаменитост в очите на по-големите си братя и, слава Богу, той с лекота се справяше. Барбара снижи гласа си.
— Какво има, Лий?
— Не знам. Шегаджията ми каза, че е имало злополука.
— Злополука! Боже мой!
— Престани, Барбара! Престани! А трябва да запазиш спокойствие! Ще изляза и ще проследя пътя на Брин. Ще ти се обадя, щом като…
Той прекъсна и двамата замръзнаха, когато телефонът отново иззвъня. Лий за малко не откърти слушалката от вилката й.
— Да?
— Господин Лий Кондър?
— Да? — не беше гласът на шепнещия. Беше мъжки глас, спокоен и любезен.
— Моля ви, не изпадайте в паника. Аз съм сержант Маклоски от Пътната полиция на Невада. Господин Ендрю Макейд ми каза, че мога да ви намеря тук. Имаше злополука…
Светът беше мъгляв, когато отвори очи. Брин трябваше дълго да мига, за да се опита да проясни погледа си. Усети движение. Около нея имаше ръце, носеха я. Внимателно огледа една от ръцете. Беше покрита в светлобежова материя. Мъжът беше с шлифер. Сърцето й се изпълни със страх още преди да вдигне поглед към лицето му.
Беше той! Мъжът със странната тъмна коса и мустаците, който крачеше напред-назад във фоайето в „Планински изглед“…
Започна да вика. Стреснат, той погледна надолу към нея и след това заговори.
— Брин! Тихо! Аз съм — Ендрю! Трябваше да те извадя от комбито — ти си се ударила близо до резервоара. Тихо! Аз съм. Дръпни ми косата, веднага ще падне. Виждаш ли?
Тя млъкна, замислено и невярващо направи, каквото й казаха. Нищо чудно, че тъмната коса изглеждаше толкова странна. Беше перука. Започна да се усмихва. Лий беше накарал Ендрю да се маскира, за да бъде близо до нея. Посегна към мустаците. Те се откъснаха по-трудно, отколкото очакваше.
— Уф! — въздъхна Ендрю, отпускайки се на насипа заедно с нея, погледна я с укор. — Не ти казах да окъсваш проклетите мустаци.
Тя се изсмя, но звукът беше далечен, много далечен. Като звук на сирени. Светът постепенно пак избледняваше и изчезваше, а клепачите й тежаха твърде много, за да може да ги държи отворени.
Втория път, когато отвори очи, знаеше, че е в болница. Усети приятната стерилност на чаршафите, видя бялата чистота на стената. Усети меката, свежа прегръдка на удобното легло.
Адам! Адам беше добре. Вкъщи с Лий. Малко я болеше, като движеше очите си, но ги раздвижи. Определено беше в болница. До леглото й имаше малък жълт шкаф, на отсрещната стена беше окачен телевизор. Отстрани до нея имаше стол. Млада жена седеше на него, блондинка с глава, наведена ниско над някакво списание.
Брин се намръщи. Жената със сигурност не беше медицинска сестра; беше облечена със светлолилав пуловер и красива плисирана пола. Брин се загледа в нея учудено, а жената вдигна поглед и топло й се усмихна. Изглеждаше изпълнена с жизненост и естествена топлота.
— Чудесно е, че отново си с нас! — възкликна жената и скочи на крака. — Трябва да изтичам и да извикам доктора…
— Чакай! — помоли се Брин и със закъснение установи, че след като извика, главата й отново започна да тупти. Жената се спря и Брин бързо каза: — Коя си ти?
Жената се изсмя.
— Ох, Брин! Съжалявам. Аз съм Гейл Спенсър.
— Гейл Спенсър? — повтори Брин.
— Лий ме помоли да седя при теб.
Чудесно. Главата я цепеше, сигурно изглеждаше ужасно, а Лий беше изпратил красива блондинка да я наблюдава. Сякаш прочела мислите й, непознатата се усмихна.
— Аз съм сестрата на Лий. — Брин широко отвори очи от учудване, а красивото момиче запази изражението на човек, свикнал с изненадани реакции. — Не, никой от нас не е осиновен! Лий прилича на татко, а аз — на мама! Омъжена съм, затова имената ни са различни.
Брин се засмя. Гейл Спенсър говореше с такова приятно чувство за хумор. След това установи, че смеенето й причинява болка и тя изпъшка.
— Къде е Лий? — попита тя тихо.
Гейл отново направи гримаса.
— Флиртува с една медицинска сестра, но наистина има защо. Те продължават да го убеждават, че племенниците ти не могат да влязат, а Лий е твърдо решен, че трябва да видиш Адам!