— Адам! — изкрещя Брин, забравяйки за главата си. — Трябва да го видя!
— Не се тревожи. Лий обикновено получава това, което иска! Сега нека повикам доктора, преди и мен да са изгонили!
Брин пак затвори очи, след като Гейл ободрително се усмихна и изхвърча през вратата. Какво се беше случило, попита се тя. Спомни си ужасния удар и стържещия звук и след това Ендрю… Ендрю със смешната перука…
Беше претърпяла злополука с комбито, но очевидно не беше тежко. Главата я болеше, защото я беше ударила в кормилото. Беше претърпяла злополука… Защото тъмен седан целенасочено тръгна след нея.
— Е, госпожице Келър! — Един доктор влезе в стаята. Побелял мъж с топли сини очи, които незабавно й вдъхнаха вяра. Влезе бързо и експедитивно, както се очаква от доктор, но също и хитро усмихнат, помисли си Брин.
— Добре, добре — каза той, посегна към ръката й и я опипа, за да намери пулса. — Сега нека да погледна дълбоко в очите ви… — Тя инстинктивно примигна, когато той насочи лъч от тънко като молив фенерче първо в дясното й око, после в лявото. — Добре! — рече той пак и изгаси светлината. — Аз съм доктор Келтън — информира я той и плъзна хладен стетоскоп по гърдите й, пак се усмихна, доволен от резултатите. — Как се чувствате?
— Не ужасно — каза му Брин — Боли само като се смея и ако твърде бързо оглеждам наоколо.
— Това може да се очаква. Вие сте щастлива млада дама! Имахте леко мозъчно сътресение, но много леко. Ще останете тук едно денонощие под наблюдение, но утре ще ви разрешим да се приберете вкъщи. Как ви се струва това?
— Навярно бих могла още сега да се прибера?
— Не би било разумно. — Той втикна отново чаршафите около нея и нервно зацъка. — Така да удариш и да избягаш! Как може някой да предизвика катастрофа и след това да избяга. Е, аз просто не мога да го проумея! Полицаите сигурно ще искат да разговарят с вас, но днес няма да ги пусна. Лежете си спокойно, млада госпожице, а утре всичко ще изглежда много по-добре.
— Благодаря — промълви Брин, спускайки клепачите си. Удар и бягство? Не, това не беше нормален удар и нормално бягство. Знаеше как Лий се чувстваше през цялото време; сигурно вече е решил, че всичко си има граници и е разказал всичко на полицията от самото начало.
— Ще ви посетя след два часа — каза д-р Келтън и бързо се отправи към вратата.
— Чакайте! — помоли Брин и го извика обратно. Миглите й скриваха наполовина очите й. — Както разбирам, има проблем с посещението на племенниците ми. Докторе, те преживяха толкова много. Важно е да дойдат и да видят, че съм добре, особено малкият…
Мъжът я прекъсна с дружелюбен смях.
— Можете да видите хлапетата, госпожице Келър. Господин Кондър успя да принуди целия ми персонал да му се подчинява. Но само за няколко минути. Ако искате да ви пусна утре, трябва да слушате.
Брин се усмихна.
— Само няколко минути! — обеща тя.
Докторът напусна стаята. Брин се присегна към шкафа, опипа за огледалце в чекмеджето. Намери го и тревожно огледа лицето си.
Беше много бледа, но иначе изглеждаше забележително добре за жена с мозъчно сътресение. Челото й беше издраскано, но успя да пусне няколко кичура отгоре…
На вратата се почука и след това бавно се отвори. Там застана Лий. Висок, властен, със загрижен златист блясък в очите. Усмихна й се бавно, тъжно.
Но не можа да каже нищо. Адам като стрела се промуши покрай него. Адам с русите къдрици, ангелските бузи и насълзените зелени очи.
— Лельо Буин!
Тя не почувства никаква болка, когато приседна и го привлече към себе си, стискайки малкото му телце в прегръдката си.
— Адам, о, Адам! Скъпи! Толкова ми липсваше! Обичам те, Адам, обичам те!
— Ще се оправиш ли, лельо Буин? Ще се оправиш ли? Обещаваш ли? — Той се притисна към нея. Тя буйно го прегърна.
— Да, Адам, да! Ще се оправя. Обещавам. Глупавата ти леля просто допусна друга кола да се доближи много близо до нея. Това е всичко.
Тя са разплака, стискаше го, не го пускаше да си тръгне. След това отвори очи и погледна през рамото му, видя Лий, който беше застанал там. И тя разбра, че на него вече му беше ясно, че най-доброто лекарство за нея сега е Адам.
— Благодаря ти — прошепна му тя.
Може би беше прошепнала: Обичам те.
Защото го обичаше. Но до този момент не знаеше колко пълноценно го обича.
Дванадесета глава
— Значи ударили са ме нарочно, така ли? — Брин попита Лий. Той стоеше до прозореца, загледан навън, в какво, тя не беше сигурна. Виждаше се само част от покрива и много електрически проводници. В сумрака дори тази невзрачна гледка действаше потискащо.