— Какво се случи? — попита Брин двамата по-големи.
— Мисля, че някаква буболечка го ужили! — тревожно отговори Брайън, който се приближи и погали русите къдрици на братчето си. — Адам.
Адам отново запищя. Брин го взе на ръце.
— Хайде, Адам, трябва да ми кажеш какво се случи.
Той вдигна зачервеното си подуто личице към нея, сълзите продължаваха да се стичат от огромните му зелени очи, една идея по-тъмни от нейните.
— Буболечка! — произнесе той, потръпвайки. — Беше лоша буболечка! Боли, лельо Брин…
Тя се завъртя и избърза към къщата, където сложи Адам на плота между кухнята и трапезарията, напълни малка купа с вода и кубчета лед.
— Потопи пръстчето си във водата и ще се почувстваш по-добре, обещавам.
Момченцето, чиито сълзи съхнеха, докато, хълцайки, си поемаше дълбоко въздух, направи, каквото му казаха. Брин погледна над плота и зърна Кийт и Брайън, които я бяха последвали, вперили изплашен поглед в братчето си.
Тя се намръщи, след това окуражаващо им се усмихна.
— Не е зле, момчета, наистина. Сигурно е била малка пчеличка.
Брайън стисна устни за миг, след това сведе поглед. Брин намръщено го изгледа.
— Какво има, Брайън?
— Той… той…
— Той какво?
Брайън тихо се обади зад гърба на Адам, очите му гледаха уплашено.
— Нали няма да умре?
— Не! — възкликна Брин. — Разбира се, че няма! — Тя сведе поглед и си даде вид, че се обръща, за да огледа съдържанието на хладилника.
Странно, че на Брайън му хрумна подобно нещо. Изглеждаше така сякаш, децата чудесно се бяха приспособили през изтеклата година и половина. Приемаха я като авторитет и трогателно, без да се колебаят й вярваха и я обичаха.
Но може би това не беше толкова странно. Адам едва бе навършил годинка, когато Сю беше починала от пневмония, за подигравка на медицинската наука; Джеф я последва в нелепа злополука след по-малко от две години. Колкото и добре да се бяха приспособили момчетата, естествено беше да се тревожат.
И съвсем естествено беше да се вкопчват в нея и да се страхуват, че тя също може да ги изостави…
Извади пакет кренвирши, обърна се и се усмихна и на тримата; Адам нацупен от болката с порозовели бузи, Брайън и Кийт — пребледнели от неизвестността.
— Хей! Какво сте провесили нос? Адам, дръж си пръста във водата.
— Много е студена!
— Добре, извади го за минутка, но пак го потопи. Кийт, Брайън, вървете да се къпете. Ще ядете хотдог и сладолед и ще ви пусна „Мапет“, след което ще си лягате. Утре сте на училище. — И, добави тя безмълвно, ще трябва да довърша последните пробни снимки, да изтичам и да си купя нов чорапогащник. Не ми е останал нито един без поне дузина дупки.
След три часа и трите момчета бяха изкъпани, кренвиршите отдавна — изядени, а „Великият Мапет Кейпър“ отиваше към края си.
Брайън седеше от лявата й страна, Кийт — от дясната. А Адам стърчеше в скута й.
Мъчителен спомен внезапно прониза Брин и тя прехапа устни, за да не видят момчетата сълзите, които опариха очите й.
Толкова ги обичаше.
И им беше ужасно предана. Отчасти защото бяха хубави деца и отчасти защото бяха на Джеф. Каквото и да се случеше, както и да й се наложеше да се бори, от каквото и да трябваше да се откаже, тя никога, никога нямаше да ги изостави.
Джеф никога не я изостави.
Беше едва на шестнадесет, когато майка й и баща й загинаха на една опасна писта в планината. Шестнадесетгодишна, объркана, стресната и сломена от мъка. Единствената опора в живота й беше Джеф. Той се беше бил за нея. Беше воювал с далечни лели и чичовци, беше воювал със съдилищата.
Помогна й да приеме смъртта на родителите си, успя да посещава училище, да работи и да създаде дом и за двамата, докато тя беше готова да постъпи в колеж. Никога не я изостави; беше само три години по-голям от нея, но никога момиче, работа или светско събитие не е имало предимство пред нея.
Дори когато се ожени за Сю, тя никога не се бе чувствала като външен човек. Беше чакала в болницата при раждането на всяко от момчетата. Именно тя оставаше със Сю всеки път, когато се прибираше вкъщи с новото бебе.
Не, няма да позволи на никого да я принуди да престане да обича децата или да им бъде предана като естествените им родители.
Дори не и на мъж като Джоу.
Винаги бе смятала, че е стабилна и самоуверена, но Джоу успя да я извади от равновесие. Беше дошъл да прекара ваканцията си в Тахо след края на футболния сезон и от момента, в който я зърна, настървено започна да я преследва.
Отначало Брин се забавляваше, приемайки ситуацията с пословичната си сдържаност. Не се смяташе за особено красива, но съзнаваше, че има нещо в елегантната й стройна фигура и леко присвитите й „котешки очи“, които я правеха особено привлекателна за противоположния пол. Не можеше със сигурност да каже дали е доволна, че е привлекателна. Често се чувстваше неудобно, като се сещаше, че определени мъже я наблюдават и се чудят не що за човек е, а как би изглеждала в леглото. Дълго време тя чистосърдечно се смееше, когато Джоу се опитваше с всякакви комплименти и трикове да я убеди да излезе с него.