— Не, ако ти го убедиш, че всичко е наред.
— Но, Лий, не мога да го пусна. Не сега.
— Брин, знам, че тази мисъл те измъчва. Но съм го мислил и премислял, докато ме заболя глава. Никой не може да се приближи до земята на дядото ми незабелязано. А и наоколо имам много приятели. Черен крак и мелези като мене, които здраво държат на корените си. Казвам ти, нищо не може да се случи на децата в Блек Хилс. Освен това ще се почувстват чудесно. — Сви рамене и се опита да разведри обстановката. — Пък и кой знае? Навярно дядо ще успее да убеди Адам, че хвърлянето на храна е лошо възпитание.
— Лий!
— Хайде, Брин! Сериозен съм. Ти си великолепен родител, но си жена. На децата много ще им хареса да си играят на индианци. Ще могат да ловят риба, да яздят, да плуват и да прекарват чудесно. А ние ще можем да разгледаме онези снимки, без ужасно да се тревожим какво би могло да им се случи. Ще се държим нормално — денем ще работим върху клипа, а нощем ще разглеждаме снимките. И ти обещавам, че щом завършим филма, независимо дали сме открили нещо или не, самите ние ще отидем в Южна Дакота при тях.
Брин се загледа в него, изпълваха я едновременно страх и вълнуващо любопитство. Той непрекъснато използваше думите „ние“ и „наши“. Искаше тя да бъде с него. За повече от една нощ, за повече от един кратък романс. „Кратък“ можеше да се изтълкува по много начини, предупреди се тя мъдро. А освен това той искаше тя да пусне децата да заминат…
Тя прехапа устната си, сведе ресници. Той постави пръст под брадичката й и я вдигна. Златистите му очи нежно заблестяха, когато тихо й заговори.
— Брин, опитвам се да отпратя децата, защото може да попречат. Обичам деца, дори деца, които хвърлят храна. Мисля за тяхната сигурност.
Тя усети, че устната й трепери.
— Вярвам ти — каза тя тихо.
Той се наведе и я целуна по челото.
— Добре — прегракнало прошепна той. — Не е нужно да решаваш още сега. Утре, когато опознаеш Гейл по-добре, ще вземеш решение.
Брин кимна, болка стегна сърцето й. Но Лий навярно имаше право. Ако децата останеха сега, тя нямаше да смее дори да отвори входната врата; ще се страхува да ги води на училище.
Лий внезапно се отдръпна, разсеяно хвана дистанционното устройство, с което се викаше сестрата и се управляваше телевизора. Изреди каналите, спря се на сцена с мрачен, призрачен замък извисяващ се на назъбени скали.
— Ах, супер! Един от онези фантасмагорични филми на ужаса на Винсънт Прайс. Харесваш ли ги?
— Да… — любезно измънка Брин. Той искаше сериозният разговор да спре. Брин не беше сигурна дали и тя го иска. Не се чувстваше много зле. „Лекото сътресение“ сега не й причиняваше дори главоболие. Искаше да сграбчи ръката му, пак да го притегли към себе си и да му каже, че е изплашена и ядосана… и объркана. Заради снимките. Заради него. Искаше да го попита защо толкова се ядоса заради нотите, които беше взела, искаше той да й говори. Искаше да знае защо се палеше и гореше по-буйно от огън, а след това ставаш нежен, съчувствен и разбиращ, нещо, толкова рядко за мъж…
Какво се е случило с жена ти? — искаше й се да извика. Защо никога не споменаваше името й, никога не говореше за годините на брака си? Толкова е естествено понякога да говори за него…
Песента… тя навярно имаше нещо общо с жена му?
Песента, която Брин намери и което толкова ядоса Лий.
Тя за миг затвори очи, замисли се за песента, за жена му и за Лий. Толкова дълбоко ли е обичал жена си, че не би дал сърцето си на друга? Може би е решил да не свива гнездо. Беше много независим, заможен и прочут. Защо му трябва изобщо да се връзва?
Трябваше да е готова да се примири, когато настъпи моментът. Събитията бързо следваха едно след друго, сега беше с него, влюбена в него. Не можеше да го пусне; трябваше да се наслади на миговете, които й се предлагаха, също и на мъжа. Но трябваше да е готова. Трябваше да приеме факта, че ще настъпи ден, в който той ще я напусне и ще продължи по пътя си. Никой мъж, дори най-толерантният, не би се натоварил с цяло семейство.
Каза, че я обича. Истинска ли беше любовта му? А и имаше ли някакво значение? Любовта невинаги е достатъчна. Лий се отпусна на болничния стол до нея, нежно улови пръстите й. Брин прие ласката му. Не каза нищо, насочи поглед към екрана и се опита да се съсредоточи във Винсънт Прайс.
В известен смисъл беше приятно. Да си седят така смълчани само двамата. А пък и беше почитателка на Винсънт Прайс…
Нощта бързо отмина. Точно, преди да усети как очите й се затварят, тя най-после проговори.
— Лий?
— Да?
— Не знам как да благодаря на теб и на групата. Когато видях Ендрю в оня смешен костюм… е, беше толкова хубаво. И двамата сте толкова мили… така се грижите за мене.