Лий се загледа за миг в Мик и през летящата врата се втурна към телефона в кухнята. Още преди останалите да го последват, той вече се вслушваше и записваше някаква информация на къс хартия. Затвори телефона с едно кратко „благодаря“, след това се завъртя.
— Ендрю, отиди до къщата на Брин, моля ти се. Там никой не отговаря, но… Мик, Пери, навъртайте се тук, окей?
— Разбира се — каза Мик — а ти къде отиваш?
— На среща с Дърк Хамърфийлд.
Влезе във всекидневната, грабна ключовете от малката масичка. Обърна се и зърна ловджийската си колекция. С разсеяно движение грабна лък и наръч стрели.
Госпожа Хамърфийлд предпазливо отвори вратата.
— О, господин Кондър! Толкова съжалявам, твърде е зает, за да приеме някого без предварителна уговорка.
Лий като вихър прелетя покрай нея. Видя, че вратата на библиотеката е открехната, бързо прекоси плюшената гостна, блъсна вратата и рязко я затвори зад себе си.
Хамърфийлд беше зад бюрото си. Пребледня, когато видя Лий да влиза. Лий не се спря. Пристъпи със смъртоносно тихи крачки към бюрото и се наведе над него, хващайки Хамърфийлд за реверите.
— Къде е тя?
— Не знам за какво говориш… — започна Хамърфийлд, но Лий го разтърси, той навлажни устните си и пак заговори. — Кондър, кълна се, че не знам къде.
— Има те на снимките на Брин. Знаеш го… Къде е тя?
Лицето на Хамърфийлд доби болнаво сив цвят.
— Добре. Да, има ме на снимките. Но кълна ти се, не съм искал нищо друго, освен да ги получа. Страхувам се, че може би ме е уловила в тях, но не съм направил нищо друго. Кълна ти се не съм направил нищо друго, освен…
Телефонът на бюрото на Хамърфийлд започна да звъни. Лий едва го чу. Хамърфийлд нервно погледна към него.
— Обади се — каза Лий.
Хамърфийлд вдигна слушалката. Лицето му доби странно изражение. Той подаде слушалката на Лий.
— Да?
— Ендрю е. Слушай. Тони Асп току-що се обади тук. Искаше да знае защо не си му казал, че днес ще работим. Обясних му, че няма да работим. Тогава той ми каза, че видял колата на Брин, паркирана на пътя близо до старата Фултънова къща.
Лий пусна телефона на бюрото на Хамърфийлд.
— Обади се в полицията — нареди той грубо на Хамърфийлд. — Кажи им да отидат в старата Фултънова къща възможно най-бързо.
Брин беше успяла да си освободи ръцете. Изчака, докато Майк Уинфелд излезе от шофьорското място, за да изплюе запушалката и да развърже краката си. За щастие, възлите не бяха стегнати много здраво. А тя притежаваше силата и енергията на инстинкта за оцеляване. Когато той отвори вратата откъм нейната страна, тя беше готова. Така ожесточено го ритна, че той полетя, препъвайки се, назад. За тази частица от секундата тя изскочи от колата и се затича.
Пред нея с цялата си дължина се проточи старата мръсна алея. Но тя беше добра бегачка. Дробовете й горяха, все по-мъчително си поемаше въздух, но продължи да бяга. Уинфелд беше зад нея, но с всяка секунда тя печелеше дистанция. Само да успееше да стигне до пътя…
Уинфелд изкрещя нещо; тя не разбра думите. Но се сети, че е изкрещял на другия човек, на съдружника си, на „фена“, който искаше да купи снимките.
Стоеше в края на алеята. Беше паркирал комбито й сред група дървета и вече настъпваше към нея. Тя беше в капан между двамата. Светкавично се отклони от алеята и пристъпи в тревата и гъстака. Коприва и пълзящи растения я препъваха и бавеха. Продължи да тича, но вече се беше поизтощила. Едва дишаше; болката туптеше в краката й, режеше корема й.
Затича се през дъбова горичка. Къде по дяволите се намираше? Къде беше пътят? Само да се добере до пътя. За миг се спря. Тишина я обграждаше отвсякъде. И тогава чу. Звукът на кола от близката магистрала. Вляво от нея. Отново се затича, след това са задъха и се строполи на земята, след като Майк Уинфелд внезапно изскочи от прикритието на един дъб и я повали. Този път не си играеше. Сви ръката си в юмрук и го заби в лицето й. Тя не усети никаква болка; светът веднага помътня и накрая съвсем изчезна.
Вратата на Фултъновата къща беше открехната. Здрачът се спускаше и тя изглеждаше като чудесно обиталище за духове. Лий рязко спря колата си пред стилните колони. Лъкът и наръчът стрели бяха до него; инстинктивно ги сграбчи, метна наръча през рамо и се запъти към входната врата. Блъсна я и тя цялата се отвори.
Трябваше му минута, за да свикнат очите му с мрака вътре. И видя Уинфелд, който се беше изкачил до средата на извитата стълба с Брин, преметната през рамото му като чувал с картофи.
Уинфелд го видя.
— Хвани го! — изкрещя той.
Лий тихо изруга. В тъмното фоайе не беше забелязал другия мъж. Мъжът, който скочи срещу него с голям отворен сгъваем нож. Той успя да стовари ръката си върху ръката на другия мъж, тази с ножа. Ножът прелетя през стаята и се загуби в мрака. Лий не се бори дълго с противника си; човекът не беше подходящ състезател за истинска борба. Лий му удари дясно кроше и го просна на земята.