— Винаги ще бъдем заедно, любима — й каза той шепнешком, така че никой да не ги чуе. — Но… с времето още толкова неща ще преживеем.
Брин и Лий останаха сами. Тя се прозя и каза, че си ляга. Лий продължи да събира картонените чинии, кутиите от безалкохолни напитки и бира.
— Идвам след малко — подхвърли той през рамо и тя разбра, че нарочно се бави.
Тя не каза нищо; качи се горе в стаята, която деляха, бързо си взе душ и гола се мушна под завивките, чудеше се дали това имаше някакво значение. Държанието му изведнъж стана толкова… сдържано. Дотук ли беше всичко? Помогна й и е решил, че с това свършват отговорностите му?
Не, помисли си тя, но сълзи избиха в очите й. Той я обичаше; беше я обичал. Неведнъж го е повтарял.
В мрака. Страстни думи, прошепнати в нощта…
Чу стъпките му и замря, затвори очи. Той не запали лампата. Чу го да си захвърля дрехите, но когато легна до нея, не я докосна. Тя се приближи към него, той я прегърна с една ръка.
— Опитай се да спиш, Брин — й каза той тихо. — Беше дълъг, дълъг ден за теб.
Тя не му отговори. Загледа се в мрака, сълзите отново опариха очите й. Времето минаваше; сякаш векове минаваха. Знаеше, че и той лежи като нея, буден, загледан с празен поглед в мрака на нощта. Накрая, изглежда, реши, че е заспала, защото стана и отиде към балконските врати. В нощния мрак го видя там и в огрялата го за миг лунна светлина зърна лицето му — опънато и напрегнато. Поколеба се само за миг, след това изпълзя от леглото и отиде при него. Той, изглежда, се стресна; тя знаеше, че беше потънал дълбоко в някакъв собствен свят.
Но я прегърна с една ръка, притегли я към себе си, облегна се на вратата, и целуна косата й.
— Извинявай — промълви той. — Държа те будна, когато не мога да заспя.
Тялото му беше топло; лунната светлина и уханният нощен въздух галеха и двамата. Но милувката му беше разсеяна.
— И аз не можах да заспя — каза Брин и тъй като той продължаваше да мълчи, тя се извъртя в прегръдката му, въпросително впери поглед в очите му. — Лий… защо… не ме… искаш… тази нощ?
— Какво? — въпросът му прозвуча стреснато. След това леко се усмихна, докосна бузата й и тя знаеше, че най-после имаше цялото му внимание. — Брин, винаги те искам — й каза той.
— Мислех за теб. Не знаеш ли, че челюстта ти е страшно натъртена, освен това имаш драскотини и охлузвания навсякъде?
Брин докосна челюстта си. На мястото, където Уинфелд я беше ударил, но не й причини истинска болка.
— Лий, това е само някакво натъртване, дори не го забелязвам. Наистина. Аз… Имам нужда тази нощ да ме прегръщаш, Лий. Господи, та не съм толкова крехка, наистина!
Той плътно я обгърна, наведе се и зарови лице в косата й. Тя усети цялото му напрежение. Какво ли беше казала, чудеше се тя, след това го чу да изпъшква и краткото изречение обясни всичко.
— Тя се самоуби, Брин. Виктория се самоуби.
Завесата започна да се повдига. Думите се лееха от него. Конвулсивни думи, започваха от времето, когато се е появил злодеят и той се защитил. Реакцията на Виктория. Колко много е обичал Виктория и как, въпреки всичко тя го отблъснала — изплашена. Как мислела за него като за дивак. Колко крехка била, толкова крехка, че не можел да я докосне или да се доближи до нея. Объркването му. Загубата. Изневерите на Виктория — и ужасът, който изпитвала от него, нещо, което той никога нямало да разбере.
Самата Брин толкова се страхуваше от себе си — от любовта си. От пълното си отдаване. Все пак ако някога сърце е бивало предлагано на жена, разголено и кървящо, това беше неговото. И тя не можеше да го отрече. Притисна се плътно в него, думите й се лееха, отначало успокояващи, след това любовни.
— О, Боже мой, Лий, трябва да разбереш, че нищо не си могъл да направиш. Вината не е твоя. Тя е била… самоунищожителна. Докторите не са ли ти казали?
— Да, точно това казваха — отговори и той беззвучно.
— О, Лий, трябвало е да им повярваш! — извика тя. — Моля ти се… нуждая се от теб, Лий. Нуждая се от теб сега, моля ти се…
Той я хвана за брадичката, въпросително се загледа в очите й.
— Достатъчно, за да омъжиш за мене, Брин, след като чу всичко това?
— Лий, не разбираш ли? Вината не е твоя! Обичам те достатъчно и съм готова на всичко — извика тя, стресната и изплашена от себе си. — Но аз — аз съм пакетна сделка, Лий. Вървя с три малки момчета.
— Толкова ли се съмняваш, че мога и тях да обичам?
— Не, не се съмнявам. Просто знам, че може да бъде…
— Трудно — съгласи се Лий. — Да, знам, че може да ти се стори трудно, след като така изведнъж се окажеш родител. Понякога ще се караме; понякога ще имаме проблеми. Но ако започнем като… равни партньори… би трябвало да успеем. Аз ще бъда техен родител, понякога ще им викам. Ще трябва да уважаваш присъдата ми — защо се смееш?