— Защото толкова те обичам! Защото не мога да повярвам, че наистина искаш да се ожениш за мен. Че си склонен да се натовариш с всичко това. О, Лий, наистина ли? Брак… завинаги и вовеки веков…?
— И вовеки веков — обеща й той с хрипкав глас. — Ако наистина ме приемаш, Брин. Брин, толкова те обичам!
— Това е магия — каза тя нежно и благоговейно, галейки опънатите линии на напрегнатото му и разтревожено лице. — Просто не мога да го повярвам.
Той леко се наведе, грабна я в прегръдката си, силно я притисна, покровителствено… но нежно. Тя усети любовта и страстта му в силата на прегръдката му.
— Може би думите не са достатъчни — й каза той дрезгаво. — Действията говорят толкова ясно. Ако ми позволиш, ще те накарам да ми повярваш…
Брин се усмихна.
— Аз съм възприемчива. Моля те… покажи ми.
Никога не я беше любил толкова нежно. И когато се чувстваха преситени и изтощени, разговаряха. Открито. За бъдещето, което ще бъде истинско и сигурно — и красиво. Но и бурно, припомни си Брин. Пред тях ще текат спокойни реки, но ще има и бушуващи морета. Мъж с неговите страсти и жизненост рядко можеше да бъде спокоен. А и миналото ще продължи да го тормози. Само времето ще го научи да се чувства сигурен в любовта й. Тя беше повече от готова да му даде време — и любов.
Госпожа Лий Кондър, помисли си тя миг преди да заспи. Звучеше приятно.
След пет дни бяха на път за Блек Хилс.
— Имаме нужда от тази ваканция — й каза Лий, като се качваха в частния самолет. — Известно време заедно, без да се страхуваме.
Тя се притискаше в него, докато заемаха местата си в меките кресла.
— Вече не се страхувам — увери го тя. — Не, когато съм с теб.
— Тогава винаги ще бъда с теб — промълви той тихо.
Тя го целуна, след това се отдръпна, тайно усмихвайки се. Насочиха се към планините, след като самолетът се засили по пистата и излетя към кристално синьото небе.
— Какво ще кажеш да се оженим в Блек Хилс? — попита я Лий.
Тя се наведе към него и мързеливо хвана ръката му, любувайки се на тъмните дълги пръсти, на силната му широка длан.
— Да. Много искам. Мисля, че и на децата ще им хареса. И, о, Лий, знам, че вече съм го изрекла стотина пъти, но, сигурен ли си? Наистина ли си сигурен? Три деца…
Той се изсмя.
— Казах ти. Обичам малки деца. Бих искал да имам и няколко свои.
— Кога? — попита го Брин, смеейки се.
Той се замисли за миг.
— На колко години си?
— Двадесет и седем.
— Да те направим майка преди тридесетия ти рожден ден. Шегуваше се, но след това стана сериозен. — Мисля, че трябва да изчакаме една година и след това да се заемем с това. Искам да дам на момчетата време да ме опознаят. Време, да се почувстват сигурни и с двама ни. Ти какво мислиш?
Брин бавно се усмихна, затвори очи, облекчено въздъхна и удобно се отпусна на гърдите му.
— Толкова те обичам… — прошепна тя.
Прегръдката му се стегна около нея. И шепотът й премина в ехо, което обви и двамата с топлина и нежна красота.
Епилог
Напълно се беше слял с нощта.
Стъпките му по влажната земя бяха беззвучни като тихия бриз, който разхлаждаше нощта. Предпазливо пристъпваше по килима от борови иглички през гората — като сянка. Далечно наследство го беше надарило с тези способности и същото това далечно наследство го беше научило да се придвижва с грацията на дивия елен, гордо да пристъпва, да дебне и напада съобразително и умело като пантера, неотстъпно да преследва целта си с настървението на царския орел.
И сега, докато дебнешком се придвижваше в тъмната нощ, си спомни именно за това далечно наследство. Защото нещата никога не се променят истински. Преди много години дедите му са отъпквали същите тези пътеки. По същите причини.
Спря се, преди да стигне поточето. Виждаше я. Кръшен силует на фона на луната. Беше вдигнала ръцете си към небето, след това изведнъж ги протегна към него и се усмихна, защото знаеше, че той е там. Нямаше нужда да го чува или вижда; познаваше сърцето и душата му, знаеше, че той ще дойде.
Той бавно пристъпи към нея, наслаждавайки се на копринената лъскавина на голата й плът и на красотата на женските й форми. Бяха се любили по най-различно време през деня и нощта, но времето, когато луната съблазнително ги осветяваше с лъчите си, винаги ще бъде специално.
Спря се на крачка от нея. Хладният бриз гальовно преминаваше покрай тях и им обещаваше сладко усещане. Котешко — зелени очи с гъсти ресници се втренчиха в неговите. Никога нямаше да се измори да изучава лицето й. Високи, деликатни скули. Бакърени вежди. Прав, орлов нос. Добре оформена уста, чиято долна устна намекваше за вродена чувственост. Всичко обрамчено в буйна и лъскава бакърена коса, която улавяше блясъка на сребърните лъчи и се спускаше по раменете и гърдите й като копринена фантазия.