Рей Бредбъри
Нощен влак за Вавилон
Джеймс Крузо беше във вагон-ресторанта на чикагския влак, който се люшкаше като пиян. Кондукторът мина покрай него, погледна към бара, намигна му и със залитане продължи нататък. Крузо се заслуша.
Ревове, крясъци и викове.
„Като обезумели овце — помисли си той, — радостни, че ги стрижат, или като делтапланеристи, които са се хвърлили от скала без делтапланер.“
Крузо премигна.
Защото на бара се бяха събрали неколцина изпаднали в сляпо вцепенение мъже, радостни, че ги обират, доволни, че им измъкват паричките.
С една дума — комарджии.
„Аматьори“ — помисли си Крузо и се изправи, мина със залитане по пътеката и спря зад гърбовете на мъжете. Големи мъже, а се държаха като гимназисти.
— Хей, гледайте! Ето я дамата! Тя е тук. Бързо! Къде е?
— Тука! — разнесе се силен вик.
— Божичко — изрева онзи, който разбъркваше картите. — И ризата от гърба си загубих! Пак! Ето я дамата, няма я дамата! Къде е?
„Ще ги остави да спечелят два пъти — помисли си Крузо. — И после ще щракне капана.“
— Там! — изкрещяха всички.
— Добър удар! — извика невидимият комарджия. — Обрахте ме до шушка!
Крузо просто трябваше да погледне, ужасно копнееше да види този ловък водевилен факир.
Повдигна се на пръсти и поразбута няколко гърчещи се рамене, без да знае какво да очаква.
Но там не седеше човек с рунтави вежди или засукани мустаци. От ушите и ноздрите му не стърчаха черни косми. Черепът не прозираше през кожата му. Носеше обикновен гълъбовосив костюм с тъмносива, нормално завързана вратовръзка. Ноктите му бяха чисти, но без маникюр. Поразително! Обикновен гражданин с ведрия вид на човек, който губи на крибедж.
„О, да — помисли си Крузо, докато комарджията бавно бъркаше картите си. — Тази предпазливост разкрива дявола под ангелската маска.“
— Внимавайте, господа! — Мъжът нареди картите. — Не залагайте прекалено много!
А те приеха предизвикателството и започнаха да залагат тлъсти суми.
— Хей! Никакви залози над петдесет цента! Бъдете разумни, господа!
Картите заподскачаха в ръцете му, без изобщо да ги гледа.
— Къде ми е левият палец? А десният? Да не би да имам три палеца?
Всички се засмяха. Голям шегаджия!
— Объркахте ме, момчета. Зашеметихте ме. Пак ли трябва да загубя?
— Да! — извикаха те.
— По дяволите — рече той. — По дяволите! Къде е дама купа? Започваме отначало!
— Не! Средната! Обърни я!
Той я обърна.
— Леле, божке! — ахна някой.
— Не мога да гледам. — Комарджията беше затворил очи. — Колко загубих този път?
— Нищо — промълви някой.
— Нищо ли? — Мъжът слисано отвори очи.
Всички зяпаха картата. Беше черна.
— Божичко — каза комарджията. — Помислих си, че пак съм загубил!
Той плъзна пръсти надясно и обърна друга черна карта, после наляво. Дамата!
— По дяволите! — възкликна мъжът. — Какво прави тя тук? Господи, момчета, задръжте си мангизите!
— Не! Не! — Поклащане на глави. — Ти спечели. Какво да се прави. Беше просто…
— Добре. Щом настоявате! Внимавайте!
Крузо затвори очи. „Това е краят — помисли си той. — Оттук нататък ще губят, ще залагат и пак ще губят. Това си е жива болест.“
— Съжалявам, господа. Опитайте пак. Готово!
Крузо усети, че свива юмруци. Пак бе на дванайсет години, със залепени мустаци и заобиколен от съучениците си, седеше пред трите карти. „Гледайте как изчезва дама купа!“ И хлапетата викат и се смеят, а ръцете му летят и той им взема бонбоните и сладките, а после им ги връща — нали са приятели.
— Едно, две, три! Къде ли се скри?
Усети, че устните му шепнат старите думи, но гласът принадлежеше на този вълшебник, майстор на опразнените портфейли, който броеше печалбата си в нощния влак.
— Пак ли загубихте? Господи, момчета, откажете се преди жените ви да ви удушат! Добре, асо пика, поп спатия, дама купа. Повече няма да я видите!
— Не! Ето тук е!
Крузо се обърна и си замърмори:
— Недей да слушаш! Седни! Пий! Забрави за дванайсетия си рожден ден, остави съучениците си. Бързо!
Той направи крачка назад, когато…
— Губите за трети път, приятели. Трябва да си вдигам чуковете и…
— Не, недей да си тръгваш! Трябва да си върнем проклетите пари! Продължавай!
И Крузо като ударен от гръм се завъртя и се върна при обезумялата тълпа.
— Дамата винаги беше отляво — каза той.
Всички погледи се насочиха към него.
— Беше си там през цялото време — по-високо повтори Крузо.
— А вие кой сте, господине? — Комарджията събра картите, без да поглежда към него.
— Ученикът на магьосника.
— Господи, ученикът на магьосника! — Мъжът размеси колодата.